Саймън Тойн - Ключът

Пресече тичешком осеяната с отломки улица и хукна към подземния паркинг, забравил за всякаква предпазливост. Трябваше да стигне до стаята на майка си!

Затича надолу по рампата. Пътят му бе осветен от примигването на аварийните светлини на всички коли, паркирани там. Връхлетя през двойната врата, водеща към стълбите, и хукна нагоре. Краката му започнаха да натежават от умора и вече единствено страхът му даваше криле. В съзнанието си вече си представяше сцената, която може би се разиграваше в стаята на майка му, виждаше как свещеникът се отдалечава от прозореца и се навежда над леглото ѝ. В болницата цареше хаос. Лесно щеше да я убие. Никой нямаше да чуе. Свещеникът разполагаше с достатъчно време, за да свърши това, за което евентуално бе дошъл.

Гейбриъл стигна партера. Краката му вече горяха, въздухът не му стигаше. Отне му десетина секунди, за да стигне първата площадка, но вече забавяше крачка. Оставаха му още четири площадки, след което трябваше да мине по коридора между двете крила и да влезе в потъналото в мрак старо психиатрично отделение. В най-добрия случай щеше да му трябва минута, за да се добере до майка си.

Цяла минута. А вероятно и повече.

А майка му може би не разполагаше с толкова време.

Катрин Ман гледаше свещеника от несигурното убежище на болничното легло, сякаш той бе див звяр, може би мечка, която сновеше из стаята. Той ѝ говореше нещо, но тя не го чуваше, тъй като слухът ѝ бе сериозно засегнат, а и ушите ѝ сякаш бяха писнали като страничен ефект от вълната от паника, нахлула в главата ѝ. Изражението му бе мило и любезно, но не и очите му. Вероятно се опитваше да я успокои, след като земетресението бе спряло, да я накара да се почувства по-добре, но единственото, което изпитваше тя, бе ужас.

Съмняваше се, че ще събере сили, за да му се противопостави, ако се стигне дотам. Той изглеждаше прекалено едър и силен, а земетресението бе разтърсило нервите ѝ и бе нарушило и без това крехкото ѝ равновесие. Чувстваше се слаба и болна. Стаята сякаш плуваше пред очите ѝ, образът на свещеника ту се появяваше на фокус, ту изглеждаше размазан, докато той се приближаваше към леглото ѝ. Усети тласъка, с който свещеникът бутна леглото обратно към стената, тъй като земетресението го бе преместило от обичайното му място. После се наведе напред, посегна някъде зад главата ѝ и едва сега Катрин Ман долови отделни думи:

- ... Не се тревожи... Скоро ще свърши...

Той измъкна възглавницата изпод главата ѝ и стаята се завъртя пред очите ѝ.

Главата ѝ се килна настрани и погледът ѝ спря върху вратата. Бе прекалено слаба, за да окаже съпротива, дори да извика за помощ. Сети се за Гейбриъл и я заля болка от осъзнаването, че никога повече няма да го види. Оставаше ѝ само да се надява, че той ще дойде и ще намери бележника, дори да бе прекалено късно, за да спаси самата нея. Прекрасното ѝ момче, което толкова много приличаше на баща си!

В този миг, сякаш в отговор на молбите ѝ да види сина си за последен път, вратата на стаята се отвори.

В първия момент Улви не забеляза нищо. Бе съсредоточил вниманието си изцяло върху врата на жената, чудеше се дали да я удуши, или да го счупи за по-бързо.

- Всичко наред ли е?

Улви се обърна и видя полицая.

Обзе го внезапен пристъп на омраза. Бе се надявал този идиот да не се върне поне докато не включи осветлението, но проклетият досаден глупак очевидно не се бе справил дори с тази елементарна задача.

- Всичко е наред - отвърна Улви и оправи възглавницата, която едва не се бе превърнала в оръдие на убийство.

Полицаят го изгледа от прага, местеше изпитателно погледа си ту към свещеника, ту към жената.

- Провери ли монаха?

Улви потисна омразата си и отвърна:

- Не, не още.

Ченгето кимна бавно, сякаш отговорът означаваше нещо.

- Добре, в такъв случай може би трябва да видиш как е.

Улви изпита почти непреодолимо желание да му пререже гърлото, но поне в тази стая полицаят имаше законови правомощия. Жената бе арестувана и следователно той бе отговорен за нея. Затова сдържа яростта си и излезе, без да каже нищо.

Коридорът продължаваше да тъне в мрак и Улви тръгна опипом към стаята, в която бе настанен монахът. Стигна до вратата и погледна назад. Ченгето стоеше в коридора и го наблюдаваше. Ясно виждаше очертанията му на фона на бледото сияние, което идваше от основната сграда. Защо бе решил точно тази нощ да се прави на съвестно ченге?

Нямаше значение.