Саймън Тойн - Ключът

Той отвори паспорта ѝ, хвърли бегъл поглед на името ѝ и го сравни с това, изписано върху билета. Сетне вдигна глава и погледът му, лишен от всякакво чувство за хумор, заснова между снимката и лицето ѝ. Лив свали бейзболната шапка от главата си и отвърна на погледа му, полагайки неимоверни усилия да запази спокойствие. Усещаше погледа му да обхожда лицето ѝ досущ като пипалата на някое гигантско насекомо. Служителят не бързаше. Оглеждаше я. Изучаваше я. Не бе отделил толкова време на никой друг от опашката. Ушите ѝ писнаха, та цялата плувна в пот заради комбинацията от стрес и неработеща климатична инсталация. Очите му продължиха да изучават лицето ѝ, сетне се спуснаха надолу, за да огледат тялото ѝ. При други обстоятелства Лив би била възмутена от подобно поведение, но в случая изпита единствено облекчение. Човекът срещу нея не бе някой граничен полицай с изострен нюх към потенциални бегълци, а грозен дебелак, който обичаше да оглежда хубави момичета. Тя му позволи да я огледа от глава до пети, тъй като знаеше, че ако впоследствие някой попита за нея, служителят няма да е в състояние да си спомни лицето ѝ.

След няколко секунди, които ѝ се сториха като няколко часа, чиновникът най-сетне затвори паспорта и го постави на гишето. Лив го грабна и забърза напред, пръстите на едната ѝ ръка несъзнателно се заиграха с горното копче на блузата ѝ. Нареди се на опашката пред метал-детектора и задиша по-спокойно. Още малко и щеше да се измъкне оттук. Опашката се придвижваше напред, около нея се разнасяше оживена глъчка и Лив започна да се отпуска.

Силен трясък в началото на опашката накара сърцето ѝ да подскочи.

Лив вдигна поглед, уплашена, че ще види дебелия полицай, заобиколен от служители на охраната, да сочи право към нея. Вместо това видя жена в напреднала бременност, облечена в хиджаб 111, наедрелият ѝ корем изпъваше плата. Жената бе изпуснала пластмасовата тавичка и бе приклекнала, за да събере трескаво разпилените си вещи, а над нея се бе надвесил разярен мъж и крещеше нещо на арабски.

Мъжът удари жената с опакото на ръката си, сякаш се опитваше да прогони досадна муха, но ударът му бе силен и добре насочен. Главата на жената се килна от силния удар, но тя продължи да събира нещата си, сякаш случилото се бе нещо съвсем обичайно, с което отдавна с свикнала.

Лив нямаше представа дали причината е разигралата се сценка, внезапно приковала вниманието ѝ, или възмущението от враждебното поведение на мъжа, но дълбоко в нея сякаш се случи нещо. Нещо, което до този момент се бе спотаявало в дълбините на душата ѝ, а сега напираше да излезе на повърхността. Лив усещаше надигащата се сила, която още малко и щеше да я издигне над земята, последвана от шепот, изпълващ главата ѝ. Шепотът ставаше все по-силен, бучеше в главата ѝ като буйна планинска река, която се спуска по изпълнено с камъни корито. И в този момент Лив почувства още нещо - нещо твърдо, солидно в центъра на всичко това.

Дума.

КуШиКаам.

Бе толкова смаяна, че всичко около нея сякаш започна да се случва на забавен кадър. Проследи с неземно спокойствие как охранителят пристъпва напред и поставя длан върху ръката на мъжа, който току-що бе ударил жена си. На лицето му бе изписано неодобрение, но не и гняв. Приклекналата жена продължи да събира вещите си и да ги поставя в пластмасовата табличка. Всичко това се стори на Лив толкова странно и необичайно, че гневът ѝ започна да стихва, силата на шепота - да отслабва, а светът около нея - да се отдалечава. Лив се стресна, бръкна в чантата си и трескаво затърси химикалка в бъркотията, която цареше вътре. Страхуваше се, че ще изгуби думата и че тя ще замине в онова тъмно кътче в главата ѝ, където съзнанието ѝ не би могло да я проследи. Намери химикалка и тъй като не разполагаше с хартия, записа думата върху ръката си. Химикалката обаче като че ли се движеше по своя собствена воля и вместо да изпише фонетичното съответствие на думата, която Лив бе чула, надраска няколко разкривени символа, които не приличаха на нито една азбука, която Лив бе виждала.

Лив огледа написаното и то сякаш прошепна в главата ѝ думата, която бе чула.

КуШиКаам.

А сетне и значението:

Ключът

Лив вдигна поглед. Жената отпред вече бе събрала вещите си, мина през детектора и се присъедини към съпруга си. Охранителите им махнаха да побързат, за да не бавят опашката. Вероятно ставаха свидетели на подобни инциденти всеки ден, обичайни прояви на домашно насилие, провокирани от стрес и умора. Въпреки това стояха най-невъзмутимо и наблюдаваха как мъж удря бременна жена, без да направят абсолютно нищо. На Лив ѝ се повдигна от отвращение при тази мисъл, но не можеше да направи нищо. Влизането в словесна престрелка с шайка сексистки свине щеше да провали усилията ѝ да се качи на самолета, без да привлича излишно внимание. Въпреки това шепотът в главата ѝ не изчезваше и тя изпита неочакван и силен импулс да упражни насилие спрямо мъжа, който бе ударил жена си. Изгаряше от желание да го удари, да го нарани и унижи пред всички. Искаше дори да го убие, да измъкне пистолета от кобура на някой от тези безделници в полицейски униформи и да го застреля в главата. Силата на тази омраза я изненада. Тя като че ли подхрани шепота в главата ѝ и той премина в съскане и свирене досущ като кипнал чайник. Кожата я засърбя и тя цялата настръхна, сякаш в нея се бяха заболи хиляди иглички.