Саймън Тойн - Ключът

- Дай да го видя - каза доктор Харзан.

Хайд му подаде вързопа и проследи с поглед как Харзан го развива и погледът му светва като на наркоман, който развива пликче с дрога. Лицето му обаче помръкна, когато видя какво е увито в зеблото.

- Не е това, което очаквахме - каза той. - Този надпис е прекалено нов, за да представлява интерес за нас - обясни и го поднесе към лицето на Хайд, за да го види по-добре, сякаш бе слаб ученик, провалил се на поредния изпит. - Надписът е на акадски, а не на клиновидно писмо, и символите не образуват Тау.

- Изпратихте ме да ви донеса реликвата - отвърна Хайд, овладял гнева в гласа си. - Донесох ви я.

- Да, но не си донесъл тази, която ни трябва. Тази не ни върши работа - обясни Харзан, захвърли я на масата, сякаш бе евтино книжле, и му обърна гръб. - Заеми се с нещо полезно: един от шофьорите е бил заловен да краде бензин и да го продава на номадите. Заключили сме го. Иди се оправи с него, с това поне би трябвало да се справиш. И затвори вратата на излизане...

Хайд тръгна през нагорещения плац към най-високата наблюдателна кула, която изпълняваше ролята и на затвор. По лицето му, покрито с червеникава прах, започнаха да се стичат струйки пот, наподобяващи кръвта, която в момента кипеше от гняв във вените му. Дух бе разменил камъните пред очите му и го бе направил на глупак. Стигна до вратата на кулата и я изрита.

- Отворете! - нареди и кимна към заключената врата на иззиданата с тухли килия, вградена в основите на кулата.

Пазачът изпълни заповедта.

В килията бе заключен двайсетинагодишен иракчанин, беше се излегнал на дървената койка.

- Хвани му ръката и я притисни към леглото - нареди Хайд. Изобщо нямаше намерение да се церемони с този дребен крадец. Имаше много по-важни задачи.

Пазачът се подчини. Хайд извади ножа от капията на колана си и го заби между два от пръстите на затворника. Той захленчи и впери облещените си от ужас очи в ножа.

- Откраднал си от фирмата, а?

- Не, не! - отвърна ужасеният иракчанин, но думите му прозвучаха повече като молба, отколкото като отговор.

- Откраднал си от фирмата - настоя Хайд, - а ние не толерираме кражбите. - С едно-единствено бързо и ловко движение той дръпна рязко ножа и отряза с приглушено хрущене кутрето на мъжа.

Затворникът изпищя. От раната рукна кръв и отрязаният пръст заприлича на остров в алено езеро.

- Откраднеш ли още веднъж, ще се простиш с ръката си - предупреди го Хайд. - Избягаш ли, ще се простиш с живота си - добави и се обърна към пазача, който изглеждаше също толкова шокиран, колкото и затворникът. - Помогни му да се почисти и го прати обратно на работа - нареди Хайд, излезе под ярките, палещи лъчи на слънцето и избърса ножа в крачола на камуфлажната си униформа.

Когато се върна в кабинета си, отвори чекмеджето и взе броя на „Ю Ес Ей Тудей“. Грабна сателитния телефон от зарядното. И набра номера, записан под снимките на тримата оцелели от Цитаделата. Искаше да направи нещо повече, нещо много повече от това да отреже няколко пръста на Дух. Искаше да го овеси и да го измъчва бавно, както го бяха учили, че се прави, когато искаш да всееш страх у врага.

Телефонът продължи да звъни. Никой не отговори.

Дух го бе надхитрил отново.

Провинция Ал Анбар,

Западен Ирак

Вечерта наближаваше, но горещината, напекла през деня покрайнините на Сирийската пустиня, отказваше да напусне тези места. Жегата бе проникнала дълбоко в каменистата почва, натикана там от безмилостното слънце, и сега излъчваше обратно получената през деня топлина, сякаш земята под нея се бе разтопила от горещина. Изглеждаше почти невероятно, че нещо е в състояние да оцелее в адската пещ на подобен лунен пейзаж, но тук-там се виждаха туфи трева, успели някак си да се вкопчат в напуканата пръст. В каменистата пустош растеше също и зърнастец, чиито храсти предлагаха бледо подобие на сянка, но козите обикновено ги оставяха без листа.

Дух разполагаше с голяма мрежа от сподвижници, федаини , обединени от общия стремеж да защитят своята страна и своя народ от насилието, упражнявано от диктатори и нашественици. По безбройните кози пътеки, осеяли каменистата пустиня западно от Рамади, се бе разнесла мълвата, че Дух търси мъж с червена шапка на английски футболен отбор. Намери го бързо. Казваше се Ахмар, което на арабски означаваше „червен“.

Дух го намери край едно кално езерце в оазис, използван от пастирите. Ахмар пълнеше манерката си с вода, заобиколен от козите си. Избелялата му червена шапка се виждаше отдалеч, тъй като бе единственото цветно петно на фона на стадото черни и кафяви кози. Мъжът бе преметнал на гръб автомат „Калашников“, а в кожения колан, препасал бялата му дишдаша, бе затъкнат пистолет „Берета“.