Саймън Тойн - Ключът

Щом чу приближаващите стъпки, Ахмар вдигна глава и присви очи срещу слънцето. Лицето му бе набраздено от дълбоки бръчки. Можеше да е на всяка възраст между трийсет и сто.

- Хубаво оръжие - каза Дух и посочи беретата.

Пастирът трепна, като чу дрезгавия му шепот, явно разпознал на кого принадлежи този глас, и на лицето му се изписа страх и подозрителност.

- Не съм го откраднал - каза Ахмар и посегна към пистолета по-скоро за да го скрие, отколкото за да го използва. - Купих го.

Дух скочи от седлото.

- Зная - отвърна и бавно пъхна ръка в дисагите. Извади вързоп, увит в червен плат, разви го и се видя камък, покрит със символи във формата на Тау. - Аз също искам да купя нещо - продължи Дух, но Ахмар сякаш не чу думите му, хипнотизиран от парчето червен плат, в което бе увит камъкът.

Протегна ръка, докосна фланелката на „Манчестър Юнайтед“ - и спря, внезапно обзет от страх какво ли може да поискат от него в замяна на подобна магическа вещ.

- Какво искаш да купиш? - попита след малко.

- Информация - отвърна Дух. - Става въпрос за този камък. Къде го намери?

Ахмар обмисли въпроса, после се усмихна широко. Беше почти без зъби.

- Ще ти покажа - каза пастирът и разбута козите около себе си.

Приглади с длан малък участък от калния бряг и откъсна една тръстика. С върха ѝ направи четиринайсет дупки, които напомняха очертанията на змия. Подобно на всички бедуини и този пастир се ориентираше по звездите - пустинята променяше облика си и не можеше да предложи постоянни ориентири, за разлика от звездите в небето. Дух също се ориентираше по звездите, затова мигом разпозна нарисуваното от Ахмар съзвездие. Беше Дракон, зоркият дракон, наречен така, защото никога не навлизаше в Северното полукълбо, но сред бедуините съзвездието бе известно като Змия. Ахмар посочи квадрата, образуван от четири точки, символизиращи главата, проследи с пръст гърба на змията, после посочи хоризонта.

- Следвай Змията - каза той. - Тръгни наляво от Козела. Три дни паша или един ден на кон - там намерих този камък.

Козел бе бедуинското название на Полярната звезда. Да тръгне наляво от нея означаваше да поеме на северозапад и като следва очертанията на Змията, да навлезе в Сирийската пустиня. Разполагаше с достатъчно храна и вода в дисагите за поне един ден, може би дори за три, ако разделеше припасите си на порции и ако не яздеше в най-голямата жега.

Ахмар приклекна, за да измие калта от ръката си, после я избърса в робата си и подложи длан. Дух му даде фланелката на „Манчестър Юнайтед“ и Ахмар я нахлузи през главата си и хукна към лагера на пастирите. Крещеше и размахваше ръце, сякаш току-що е отбелязал гол.

Дух яхна коня си и погледна към хоризонта. Небето на изток потъмняваше, най-ярките звезди започваха да блещукат в далечината. Скоро щеше да помръкне и западното небе, обитавано от Дракон, съзвездието, което сочеше пътя към пустинята още от сътворението на света.

Един ден на кон, така бе казал Ахмар.

Дух смуши коня си и потегли далеч от миризмата на козите и прохладата на оазиса.

С помощта на луната може би щеше да открие мястото преди изгрев.

Газиантеп бе по-голямото от двете летища, обслужващи града. Намираше се на север от него, което означаваше, че е по-близо до планините Таурус и Руин, а това на свой ред предполагаше, че по-голямата част от туристическия поток минава именно оттук. Така поне обясни на Лив таксиметровият шофьор на път към летището. От нейна гледна точка, повече туристи означаваше и повече полети, а тя се нуждаеше тъкмо от това.

Успя да си купи еднопосочен билет до Нюарк, като използва почти всички пари в брой, които бе открила в плика. Плати в брой, защото предполагаше, че ако името ѝ е попаднало в някакъв списък, разпратен до полицейските и граничните власти, покупката с кредитна карта може да привлече внимание. Служителят на авиокомпанията издаде билета и взе парите ѝ, без да реагира по никакъв начин на името ѝ.

Дотук добре. Сега обаче трябваше да мине през паспортния контрол.

Салонът за заминаващи бе доста оживен, изпълнен с туристи, запътили се към домовете си, след като бяха пречистили душите си. Лив огледа опашките и се нареди на най-дългата, защото служителят, който проверяваше пътниците, бе ужасно дебел и изглеждаше гака, сякаш всеки момент ще заспи, унесен от топлината и влагата в салона. Лив пристъпваше бавно напред, докато опашката се движеше към гишето, и наблюдаваше как чиновникът проверява паспорта на всеки пътник, докато гравитацията притегля надолу месестото му лице и на него се изписва изражение на вездесъща скука. Служителят не задържа погледа си върху никой пътник за повече от секунда и когато дойде редът на Лив да застане пред него, тя вече се чувстваше много по-спокойна.