Саймън Тойн - Ключът

значимо, ако не се вслушва в онзи шепот, който чува

само той.

Ралф Уолдо Емерсон

Провинция Бабил, Западен Ирак

Автомобилът заподскача по коловозите, изровени от последните наводнения, и Хайд опря ръка в тавана на купето. Бяха напуснали главния път преди двайсетина километра и вече бяха навлезли дълбоко в пустошта. Около тях нямаше нито дървета, нито трева, нито дори вятър - абсолютно нищо. Дори ниските храсти, известни по света като цикутово часовниче, а сред местните - като щъркелов клюн, които успяваха да се вкопчат в земята навсякъде из Ирак, тук бяха изсъхнали под напора на настъпващата Сирийска пустиня. Всяко нещо, което бе живяло или расло тук, бе отдавна унищожено от времето и горещината и бе сведено до два елемента - земя и небе. Неясна, сякаш зацапана мъглива ивица бележеше мястото, където двата елемента се срещаха, сякаш сам Бог бе прокарал пръста си върху него, заличавайки границата между тях.

В далечината напред се простираше мястото, което понастоящем наричаше „дом“, няколко палатки с цвят на пръст и метални конструкции, скупчени една до друга зад ограда от бодлива тел. Два огромни булдозера вдигаха облаци прах, докато копаеха второ хранилище за петрол, макар първото да бе още празно. В центъра на участъка се издигаше мрачният силует на сондажна кула, стройна, висока като камбанария, издигната в прослава на парите. Напомняше на Хайд на шпиндела на рулетка и както винаги, когато се озовеше на дъното, той залагаше всичко на едно завъртане на колелото, надявайки се топчето да попадне на черно.

Стигнаха портала, минаха през двойната ограда и паркираха в сянката на транспортния хангар. Той бе по-добре екипиран от всеки негов аналог, който Хайд бе виждал в армията. Когато подписваше договора си, поискаха да състави списък на всички превозни средства и оборудването, с които би желал да разполага. Тъй като бе свикнал с армейските порядки, при които интендантите непременно задраскваха половината списък, той бе добавил един куп неща, от които всъщност нямаше нужда. Въпреки това работодателите му бяха изпълнили абсолютно всяка точка от списъка. Парите явно не представляваха проблем за тях, макар сондажите да не бяха дали никакъв резултат. Хайд се чудеше откъде ли идват парите им.

Пикапът спря, той отвори вратата, слезе и го обгърна горещината и задухът в хангара. Изпъна гръб и мина през двойните врати, чиято задача бе да не допускат жегата в основната сграда, в която работеше климатична инсталация.

Трапезарията бе полупълна, мъже в леки бели дрехи, подходящи за работа в пустинята, бяха дошли да вечерят след поредния ден, прекаран край сондата. Хайд знаеше, че са дошли веднага след края на смяната си, тъй като белите им работни облекла, предназначени да отразяват поне част от лъчите на безмилостното слънце, бяха захабени и добили бежов цвят. Докато минаваше покрай масите им, долови топлината, която излъчваха, сякаш бяха тухли, оставени цял ден навън на слънце.

Температурата на въздуха падна с няколко градуса, когато излезе от столовата и влезе в административния комплекс. Наложи се да въведе код, за да влезе в собствените си владения - центъра за охрана и наблюдение. Бюрата на по-отговорните служители бяха разположени по-нататък по коридора, където климатичната инсталация работеше постоянно и не се чуваше шумът от столовата, но Хайд харесваше офиса си. На теория кабинетът му бе разположен така, че в случай на нападение да може да излезе бързо навън - не че Хайд очакваше някой да ги нападне. Границата със Сирия минаваше на повече от седемдесет километра оттук, а най-близкият град се намираше на приблизително същото разстояние. Разбира се, все още действаха отделни групи федаини - борци за свобода, изповядващи национализма, които се опитваха да прогонят западните окупатори. Провинцията изобилстваше и с обикновени престъпници, които не пропускаха възможност да отвлекат някой важен служител на богата западна компания. Отвличанията бяха процъфтяващ бизнес в Ирак, но Хайд се съмняваше, че някой би опитал да ги нападне.

По-голямата част от работата му като шеф на охраната бе свършена още преди работниците да направят първата копка. Напълно съзнателно бе прекарал конвоя от строителна техника и бронетранспортьори през най-многолюдните градове и села по пътя, за да демонстрира многобройния персонал и огневата мощ, която отвеждаше в пустинята. След като боеспособността на хората му стана публична тайна, никой иракчанин с достатъчно ум в главата не би посмял да ги нападне - наоколо имаше толкова много по-лесни мишени.