Саймън Тойн - Ключът

- Какво е това? - попита тя. При вида на паспортите и парите почувства как подреденият ѝ свят се пропуква още повече.

Гейбриъл прибра в джоба си три от паспортите и всичките пари.

- Голяма част от работата ми е свързана със задачи, които изпълнявам на терен, без никой да ме забележи - обясни той, докато преглеждаше кредитните карти. - Голяма част от най-нуждаещите се хора на планетата се управляват от най-корумпираните. Ако играем по правилата, няма да стигнем доникъде и най-слабите няма да получат шанса, от който се нуждаят. От време на време се налага да нарушавам правилата, за да успеем да реализираме един или друг проект.

Тропането долу се поднови, а към него се присъедини и звънът на телефона на рецепцията.

- Не очаквам от теб да направиш нищо, което е против твоите разбирания - каза Гейбриъл и постави нежно ръце на раменете ѝ. - Ако желаеш да слезеш долу и да им отвориш, добре. Това не е твоята война. Майка ми обаче е в опасност и аз искам да ѝ помогна, а ти можеш да помогнеш на мен.

Тропането спря също толкова внезапно, колкото бе започнало. Телефонът също спря да звъни. Ажда погледна честните очи на Гейбриъл и се усмихна.

- Какво искаш да направя?

Общинска болница, Руин

С настъпването на мрака започнаха вечерните процедури.

Една от стаите вече бе празна, затова нещата вървяха по-бързо от обикновено. Отец Улви нямаше търпение да остане сам, за да не му пречат да се съсредоточи върху това, което трябваше да свърши през нощта. Продължи да си играе със зърната на броеницата, прибрана в джоба му, докато болногледачът проверяваше състоянието на Катрин Ман, след това тръгна с него към последната стая в дъното на коридора.

Едрият болногледач буташе бавно количката към нея, силно приведен, сякаш задачата го затрудняваше. Улви съзнаваше, че не тежестта на количката забавя стъпките му, а дълбокото нежелание да влезе в онази стая и да се изправи лице в лице с онова, което щеше да завари там. От друга страна, трябваше да признае, че във вида на монаха имаше нещо, което притесняваше дори него. По време на своите мисии бе виждал гледки, от които би прилошало на всеки - жестоки рани, нанесени с нож, жертви на изгаряния, тела, обезобразени до неузнаваемост в резултат на насилие и инквизиции, но никога не бе виждал нещо, което дори слабо да наподобява състоянието на пациента в стая 400.

Отец Улви Шимшек влезе в стаята първи и задържа вратата отворена, за да влезе болногледачът с количката, като внимаваше не поглежда към леглото. Чуваше сухото дрезгаво дишане, немощно и плитко, сякаш монахът дишаше предпазливо, все едно крадеше въздуха, който дишаше.

Затвори вратата и се обърна към леглото.

Всеки път това, което виждаше, го стряскаше. Най-поразителното бе цветът на кожата на монаха. Онези участъци от нея, които не бяха покрити от изпоцапаната жълта пижама, скриваща по-голямата част от тялото му, бяха абсолютно черни. От инструкциите, които бе получил, Улви знаеше, че мъжът, който лежи пред него, е европеец с бял цвят на кожата, сръбски монах на име Драган Руя. А изглеждаше така, сякаш е бил овъглен или потопен в суров петрол, толкова наситен и тъмен бе цветът на кожата, увиснала върху изпосталялото му тяло. От каквато и болест да страдаше, тя бе съсипала организма му и бе разложила тялото му така, че той приличаше повече на труп, отколкото на жив човек. Приличаше на онези мумифицирани тела, които алпинистите намират понякога в планината, тела на други алпинисти, изсушени до такава степен от месеците и дори годините, през които са били изложени на ветровете и студовете, че от тях не е останало нищо освен свито, сбръчкано подобие на човешко същество. Откриваните в планините мъртъвци обаче се озоваваха в моргите, а не в болниците, не приковаваха погледа си в теб в мига, в който влезеш в стаята им, и не потръпваха при смяната на превръзките, покрили загнилите им рани.

Улви огледа лицето, дългите коси, разпилени върху сухата като пергамент кожа, брадата под напуканите устни, проскубана и залиняла, покрила част от изпочупените зъби, потъмнели от кървящите венци. Монахът сякаш стенеше, но всъщност не бе издал нито звук, ако не се броеше немощното му дишане. Очите му - слава Богу! - бяха затворени, тъй като именно те притесняваха Улви най-много.

Ако побързаха, имаха шанс да напуснат стаята, преди монахът да се събуди.

Болногледачът бързо проумя този факт и без да се бави, се зае със задълженията си. Взе от кутията нитрилови ръкавици, сложи си ги и смени с нова почти празната торбичка с плазма, която се вливаше във вените на монаха. После извади спринцовки с витамин К и тромбин, които да подпомогнат съсирването на кръвта, както и скалпели, за да разреже покритите с гной превръзки на странните рани.