Саймън Тойн - Ключът

Лив отвори вратата и огледа множеството около рецепцията. Изключено бе да напусне болницата през централния вход - заради новинарския екип отпред. Ситуацията изискваше да не привлича внимание, да остане незабелязана. Трябваше да има и друг изход. Тя се загледа в двама мъже, облечени в зелени болнични дрехи. Нещо в поведението им привлече вниманието ѝ. Те крачеха спокойно, без да бързат за никъде. Единият бръкна в предния си джоб и извади издайническа кутийка, откроила се на фона на зеления плат. Лив мигом я разпозна с добре развития инстинкт на пушач, отказал цигарите, и разбра, че двамата излизат, за да изпушат по цигара. И ако болницата не разполагаше със специално помещение за пушене, това означаваше, че ще излязат навън.

Лив тръгна след тях, последва ги през една двукрила врата и се озоваха в зле поддържан коридор. Стараеше се да върви в крак с тях, за да не би да чуят стъпките ѝ, но те бяха прекалено погълнати от разговора си, за да я забележат. Стигнаха до аварийния изход в края на коридора и - вече с цигари в уста - натиснаха напречно разположената дръжка, за да отворят вратата. Лив забърза, настигна ги и се промуши през вратата веднага след тях.

- Здравейте! - каза и хвърли поглед към алеята, от която се виждаше улицата.

- Главният вход е натам - изсумтя единият и посочи назад към коридора.

- Но мога да изляза и оттук, нали? - отвърна Лив и закрачи към улицата, без да изчака отговор.

Алеята преливаше в широка улица с две еднопосочни платна. Лив тръгна в посока, обратна на уличното движение, присви очи срещу слънцето и се огледа за такси. Добре че дъждът бе спрял, тъй като завали ли, е по-трудно да си намериш такси. Видя едно свободно, махна с ръка, за да го спре, и се настани грациозно на задната седалка.

- Nereye? - попита шофьорът.

- Летището - отвърна Лив и закопча колана.

- Кое летище? - попита шофьорът, като превключи на английски с лекотата, с която го прави човек, изкарващ прехраната си в популярна туристическа дестинация.

- Най-натовареното - отвърна тя и се отпусна на седалката. - Онова, което има най-много полети.

Офисът на „Ортус” Руин

Ажда Демир гледаше през прозореца на четвъртия етаж, примижала срещу ярките лъчи на следобедното слънце и заслонила с ръка очи срещу отраженията им от мокрите улици. Стъклото отрази някакво движение зад гърба ѝ и привлече вниманието ѝ към нейното собствено полупрозрачно и леко размито изображение върху него. Тревогите, свързани със случилото се през последната седмица, бяха оставили отпечатъка си върху лицето ѝ: тъмни кръгове под очите, чело сбърчено от грижи, сребристи кичури, избягали от обикновено безупречния стегнат кок на тила ѝ. Тя вдигна ръка и ги приглади, сякаш това можеше да оправи нещата.

Обърна гръб на призрачното си изображение върху прозореца и огледа хаоса, настъпил в иначе подредения ѝ свят. Помещението, в което се намираше, приличаше на малка класна стая с дълги луминесцентни лампи на тавана и строени в редици бюра, на които обикновено седяха специалисти по набиране на средства и участници в последната им благотворителна кампания в централен Судан. След разтърсилата Цитаделата експлозия обаче дейността им бе замряла. Банковите сметки на „Ортус“ бяха замразени по цял свят и съдбата им зависеше от разследването, което трябваше да даде отговор на въпроса защо ръководителят на тази благотворителна организация е застанал зад волана на цял камион с изкуствени торове, дарени от голяма уважавана компания, и го бе използвал, за да взриви най-стария и най-святия манастир на света. През последната седмица тук бе работил цял екип от следователи, които проверяваха счетоводните книги и документацията и търсеха доказателства, че благотворителната дейност е била всъщност прикритие на терористична организация, питаеща омраза към църквата. Не бяха открили нищо, разбира се, но това нямаше значение. Случилото се се бе отразило катастрофално на имиджа на „Ортус“. Ажда прекарваше времето си не само в телефонни разговори с представители на пресата или в отклоняване на молбите на телевизионните репортери, но и в съставянето на постоянно нарастващ списък с имената на компании и дарители, които прекратяваха връзките си с благотворителната организация. Огромната купчина кутии за архивиране (съдържанието на всяка трябваше тепърва да бъде подредено) пред очите ѝ бе материалното свидетелство за огромната бъркотия в организацията.