Саймън Тойн - Ключът

- Можете да правите каквото искате.

- Благодаря ви - отвърна Лив с видимо облекчение.

- Няма защо. Нещо друго?

- Да, още нещо - каза Лив и отметна завивките, под които бе легнала напълно облечена. - Бих искала да ме изпишете веднага.

Грабна чантата, която бе оставила на пода, и бе изминала половината разстояние до вратата, когато Улви най-сетне проумя какво се случва. Препречи ѝ инстинктивно пътя, но тя го заобиколи и излезе.

Полицаят, който стоеше в коридора, стана и тръгна към нея.

- Върнете се в стаята си.

- Защо? - попита спокойно Лив.

- Защото... не сте добре.

- Напротив, сестрата каза, че съм добре - отвърна Лив и хвърли поглед през рамо към сестрата, която бе застанала зад гърба ѝ. - Освен това не съм арестувана, нали?

Ченгето отвори уста, за да каже нещо, но после призна:

- Да, не сте.

Лив се усмихна и наведе глава настрани.

- В такъв случай направете ми място да мина, ако обичате.

Полицаят я погледна. Личеше си, че го разкъсват противоречия. В крайна сметка взе решение и отстъпи.

- Трябва да останете тук - каза свещеникът и думите му прозвучаха като заповед.

- Не - отвърна Лив, която вече крачеше по коридора. - Не трябва.

Метна чантата си през рамо и ускори крачка в посоката, от която бе чула да идва сестрата.

Улви я наблюдаваше как се отдалечава и обмисляше вариантите за действие. Ако я проследеше, можеше да изчака да остане сама, вероятно в хотелската ѝ стая, където никой нямаше да я види или чуе. Подобна възможност звучеше доста примамливо. Но другите две мишени щяха да останат тук, което означаваше, че болницата продължава да е фокусът на неговата мисия.

Лив сви зад ъгъла на коридора и се скри от погледа му.

Той пресъздаде в паметта си събитията от последните няколко минути, припомни си ги стъпка по стъпка, анализира ги и се усмихна, тъй като си спомни нещо, което Лив бе казала на сестрата.

Лив бе попитала дали е безопасно да лети.

Нямаше нужда да я следва. Знаеше къде отива. Надяваше се в Руин да има и други агенти като него. Той губеше, те печелеха. Извади телефона от джоба си и изпрати съобщение на свръзката си.

Катрин Ман чу гласовете навън, но увреденият ѝ слух не ѝ позволи нито да разбере кой говори, нито какво казва. Който и да бе говорил отвън, вече си бе отишъл и тя се заслуша в тишината, за да се увери, че вече може да извади бележника от импровизираното му скривалище.

Страниците му сякаш ѝ шепнеха в тишината на стаята, загатвайки за тайните, които крият. Тя намести очилата и зачете първата страница.

Катрин спря да чете, тъй като жестоката истина на тази фраза преодоля бариерата, удържала до този момент чувствата ѝ, и отприщи порой от горещи сълзи. Тя свали очилата и изтри сълзите с ръка. Не можеше да понесе мисълта... не можеше да си представи как баща ѝ е седнал и написал това пропито от самота писмо като осъден на смърт в очакване на сетния си миг. Изтри отново сълзите си, намести очилата и продължи да чете.

Тук писмото свършваше.

Катрин погледна следващата страница - беше праз- на. Явно не бе успяла да разкрие цялото съобщение.

Прелисти страниците, погледна първите символи, които се бяха появили на пламъците на огъня, и отново прочете първите няколко реда.

Ключът отключва Тайнството

Тайнството се превръща в Ключ

И земята цяла ще потръпне

Ключът трябва да намери Дома на Звездната карта

И там да угаси огъня на Дракона до първо пълнолуние

От едно пълнолуние до друго имаше малко повече от двайсет и осем дни. При положение, че напускането на планината от sancti бележеше момента на разкриване на Тайнството, това означаваше, че вече са изминали десет дни. Катрин Ман продължи да чете с нарастващо безпокойство.

Погине ли Ключът, земята ще се разцепи и

Чума ще връхлети, за да бележи края на дните