Саймън Тойн - Ключът

Чу в коридора стъпки, приближаваха се. След броени секунди някой щеше да влезе в стаята ѝ, придружен от свещеника. Тя отвори прозореца колкото се може по-широко, забърса следите от огъня и остави на следобедния ветрец да отнесе последните останки от него. Не затвори прозореца, за да проветри стаята, след което намаза ръцете си с дезинфектиращия гел и се огледа къде да скрие бележника. Стаята обаче бе толкова оскъдно обзаведена, че нямаше никакви скришни местенца. Картин се втурна към леглото и скри бележника на единственото място, което ѝ хрумна.

То бе и първото място, на което всеки би го потърсил - тя пъхна бележника под дюшека.

Отец Улви Шимшек седеше в коридора на болницата. Пръстите му прехвърляха зърната на броеницата, с която никога не се разделяше, а мислите му бяха насочени към посещението на полицейския инспектор. Бе се държал толкова надменно и повелително и бе поставил присъствието му под въпрос, сякаш той бе никой.

Само ако знаеше...

Пръстите му прехвърляха зърната на броеницата, чиито гладки камъчета се бяха стоплили от допира им. Бяха деветнайсет, нанизани на черна памучна връвчица, изработени от кехлибар, подбран специално заради тъмночервения си цвят. Деветнайсет зърна, деветнайсет живота, всеки един от които можеше да свърже с конкретно лице. Продължи да брои наум, а устните му помръдваха лекичко, докато си припомняше името на всеки и начина, по който бе умрял.

Макар да носеше расо, Улви служеше на църквата по друг, по-специален начин. Гледаше на себе си като на Божи войник, обучен от родината си, но посветил се вече на по-велика цел. Зърната му напомняха за собственото му минало - той бе роден в западната част на Турция, близо до старите граници с Гърция - и докато останалите ог неговата вяра изричаха една подир друга молитвите от Розария 81, за да се очистят от греховете си, той използваше зърната на броеницата, за да му напомнят откъде е дошъл и какво е сторил. Тъмните петна върху душата му бяха прекалено дълбоки, за да бъдат изчистени в този свят. Светът бе несъвършен. Единствено Бог бе съвършен. Затова той предпочиташе да не се преструва, че може да стане по-добър или да изкупи вината за това, което бе сторил. Бе такъв, какъвто е, тъмен инструмент на светлите Божии цели. Сам Господ-Бог го бе създал такъв и само Той можеше да го съди, когато му дойдеше времето.

Улви стигна до края на списъка с имена, които трябваше да си припомни, и прибра броеницата в джоба си. Чу я да потраква, когато се плъзна покрай мобилния му телефон и потъна още по-дълбоко в джоба му до керамичния нож под телефона. Ножът бе остър като бръснач и неуловим за металния детектор, през който Улви бе минал в началото на смяната си. В друг джоб бе скрил пластмасова спринцовка с игла, пликче с флунитразепам 92и ампула аконитин 103. Бе започнал да ги носи всеки ден със себе си, след като полицаите бяха свикнали с присъствието му и бяха започнали да го проверяват през пръсти.

Погледна полицая, който седеше отпуснат на стола си, налегнат от скука, зареял мисли кой знае къде. Четеше вестника си отзад напред, от спортните страници, както правеше всеки ден, привел се толкова напред, че брадичката му почти докосваше копчетата на униформената му риза. Явно бе омесен от същото тесто като шефа си. Арогантен. Властен. Глупав.

Нямаше значение.

Това бе един отегчен пазач, с когото лесно можеше да се справи. С настъпването на нощната смяна болницата погьваше в тишина. Тогава Улви щеше да предложи да направи кафе, за да се ободрят и двамата, и в малкия кухненски бокс, разположен в другия край на коридора, щеше да сипе флунитразепам в чашата на ченгето. Представи си изражението, изписано на глуповатото лице на полицая, когато на сутринта се събудеше, налегнат от главоболието, типично за този толкова любим на изнасилвачите медикамент, само за да открие, че и тримата, които би трябвало да охранява, са мъртви в леглата си. Улви искаше да види това. Искаше да види и изражението на онзи нахален инспектор, но дотогава щеше да си е тръгнал отдавна, щеше да е поел към следващата си мисия, за да служи на Господ по своя си мрачен и зловещ начин. Облегна се спокойно на стола. Краят на чакането му наближаваше.

„До утре сутринта“, гласеше съобщението.

Зачуди се дали има и други каго него, други агенти, получили същото съобщение. Деликатната същност на „професията“ му изискваше да работи винаги сам, така че обърка ли се нещо, никой да не може да проследи връзката му с неговите господари. Нищо нямаше да се обърка. Улви Шимшек бе прекалено опитен, за да го допусне.