Саймън Тойн - Ключът

Плъзна ръка в другия си джоб и събра в пръстите си три зърна от броеницата, всяко от които наподобяваше капка току-що пролята кръв, която всеки момент ще падне от черната връвчица. Прехвърли ги едно след друго между пръстите си, като повтаряше имената наум: Катрин Ман, Лив Андерсен, брат Драган Руя. Остана изненадан, когато господарите му включиха в списъка и оцелелия монах, но Улви не бе от хората, които задават въпроси. Монахът бездруго бе обрекъл живота си на Бог, така че Улви просто щеше да влезе при него и да му го вземе.

Размърда се на стола си и взе романа, който си бе донесъл, за да минава по-бързо времето. Беше за рицарите тамплиерй, воини на Христа като него. Тъкмо се канеше да продължи с четеното, когато чу приближаващи се стъпки. Ченгето също ги бе чуло и бе вдигнало глава от вестника си. Иззад ъгъла се появи медицинска сестра, която продължи да върви към тях. Улви си погледна часовника. Беше прекалено рано за вечерната визитация, а и сестрата вървеше прекалено бързо. Сигурно някой пациент я бе повикал.

Сестрата спря до ниската масичка и взе от нея някакъв списък. Не обърна никакво внимание нито на свещеника, нито на полицая. Между тях и персонала на болницата бе настъпило известно напрежение още когато ръководството на лечебното заведение бе помолено да премести другаде пациентите, настанени в старото психиатрично отделение, и да прекрати ремонтните дейности.

„Още малко търпение - помисли си Улви. - Утре ще можете да се върнете в своето отделение. Обещавам!“

Видя как сестрата записва часа, името си, после номер 406 в колонката, обозначена с „Номер на стая“. Стаята на Лив Адамсен. Улви взе ключовете от бюрото и се усмихна на сестрата, но тя изобщо не реагира.

„Колко невъзпитани и груби са тези хора - каза си той, докато вървеше пред нея по коридора. - Колкото по-скоро приключа тук, толкова по-добре“.

Лив напрягаше слух, за да чуе звуците откъм коридора. Стъпките бяха прозвучали отдясно, а това бе посоката, в която трябваше да тръгне след като излезеше от стаята. Някой почука веднъж, силно, и когато вратата започна да се отваря, тя придърпа завивките чак до врата си.

Влезе свещеникът и Лив мигом почувства как я обзема ужас. След него се появи и сестрата, която първо изключи сигнала, който я бе извикал, а после се обърна към нея.

- Добре ли сте? - попита сестрата на английски, след което извади от джоба си дигитален термометър и го постави на челото на Лив.

- Да, добре съм... мисля, че... искам да ви попитам нещо.

Сестрата натисна бутончето върху термометъра и той изписука.

- Какво стана с вещите ми, когато постъпих в болницата?

- Личните вещи се съхраняват в специално помещение, разположено зад рецепцията - отвърна сестрата, погледна дисплея на термометъра и хвана китката на Лив, за да провери пулса ѝ.

- И как мога да си ги получа?

- Трябва само да се разпишете, когато напускате болницата - каза сестрата, отброи пулса, пусна китката на Лив и я погледна в очите за първи път, откакто бе влязла. - Нещо друго?

- Да... - Лив погледна свещеника, сякаш изпитваше неудобство от въпроса, който се канеше да зададе. - Бихте ли ми казали какво е състоянието ми, нали разбирате, от медицинска гледна точка.

Сестрата взе бележките, пъхнати в найлоновия плик на стената, и ги прочете.

- Имате известен хормонален дисбаланс - нивата на естроген са доста високи, но не дават повод за безпокойство. Имате висока температура, световъртеж... Вероятно сте пипнали някакъв вирус. Основният ви проблем обаче е свързан с паметта. - Сестрата зачете последния лист с бележките на психиатъра. Лив се бе опитала да ги прочете, но бяха написани на турски. Колкото и да ѝ се искаше да напусне това място, нямаше никакъв смисъл да бяга, ако ще припадне на улицата на стотина метра от болницата.

- Според психиатъра състоянието ви е добро - продължи сестрата. - Държат ви тук само за наблюдение.

- А какви лекарства са ми предписани?

Сестрата прегледа бележките и поклати глава.

- Никакви. Само почивка и наблюдение.

Лив се изненада. Направо не ѝ се вярваше. Чувстваше се толкова замаяна, че нямаше начин да не са ѝ дали някакви лекарства.

- Следователно съм здрава, поне на теория - каза Лив. Наблюдаваше лицето на сестрата, за да открие й най-малкия признак на професионална лъжа. - Искам да кажа, няма от какво да се пазя - от полет със самолет или от гмуркане в океана например?

Сестрата погледна свещеника и сви рамене.