Саймън Тойн - Ключът

Катрин лежеше на леглото, вперила поглед през прозореца към ясната ивица синева между преминаващите дъждовни облаци и планинските върхове. Не бе палила огън по този начин от последната им екскурзия с Джон. Бяха решили съвсем спонтанно да излязат в планината преди Гейбриъл да се е върнал в колежа за новия семестър, а Джон да е заминал на онези археологически разкопки в Ирак, от които така и не се върна.

Бяха тръгнали на еднодневен преход извън обичайния за подобни начинания сезон в Белите планини в Ню Хампшир, когато ги застигна страховита буря. Успяха да се доберат до мястото, където бяха паркирали взетия под наем автомобил, и откриха, че акумулаторът е паднал. Върнаха се в заслона, който бяха подминали край пътеката, но там някой начинаещ турист бе използвал целия запас от дърва, без да остави нови. Двамата с Гейбриъл събраха нападали клони, но те бяха прекалено влажни, за да се запалят. Изобщо не бяха забелязали, че Джон не е с тях. Разбраха го едва когато той се върна в заслона, размахвайки дълга пръчка, на върха на която висеше чорап, накиснат в резервоара на автомобила. Струпаха клоните върху чорапа и изчакаха парите да се просмучат в дървесината, както правеше Катрин и в момента. Дизелът от резервоара не гореше добре, но от наситените с изпаренията му клони се получи хубав огън. Прекараха нощта в заслона, сгушени един до друг, стоплени от огъня... последния път, когато бяха и тримата заедно. Катрин се усмихна при спомена за тяхната близост и озарените им от огъня усмивки, докато навън бушуваше буря. В този миг осъзна, че топлината не е само в съзнанието ѝ, но вече навлиза през прозореца и гали кожата ѝ. Слънцето бе озарило фасадата на болницата.

Скочи от леглото и се втурна към прозореца. Улицата бе заляна от топлите лъчи на следобедното слънце. То се бе снижило под облаците и скоро щеше да залезе зад планините. Трябваше да побърза.

Свали очилата си за четене, които бе вдигнала над челото си, и ги нагласи над купчинката накъсана хартия така, че едното стъкло да фокусира слънчевите лъчи върху върха на купчинката.

Върху хартията се появи миниатюрно ярко петънце и Катрин се опита да спре треперенето на ръката си и да задържи очилата на място. Хартията се сви, набръчка се и превърна в пепел, но не пламна. Тя премести очилата и фокусира ярката точица върху крайчеца на жалката купчина хартия. Ъгълът на една от ивиците почервеня и се превърна в пепел, но отново не се появи пламък. Катрин сви шепи и задуха лекичко, като се стараеше да не разпръсне късчетата хартия, а и да не издуха събралите се алкохолни пари. Продължи да подухва нежно и неуморно, насочила вниманието си към почервеняващата ивица хартия. И тъкмо когато остана съвсем без дъх и почти се отчая, се появи пламъче и плъзна по хартиените ивици.

Катрин грабна бележника от леглото и го отвори. Нямаше представа колко е дълго скритото послание, а разполагаше с ограничено количество хартия, която на всичко отгоре гореше бързо. Взе още един лист, пусна го в огъня и внимателно поднесе първата празна страница към пламъчетата.

Ефектът бе почти мигновен. Топлината потъмни хартията, пропита с неизвестно каква киселина, и се появи страница, изпълнена с грижливо изписани букви. Текстът, подреден във формата на обърнато Тау, бе огледало на първото пророчество, с което тя бе израснала, и бе написан на същия древен език. Погледът ѝ пробяга по маланските символи, езика на нейното племе, и тя зачете написаното, като превеждаше наум.

Ключът отключва Тайнството

Тайнството се превръща в Ключ

И земята цяла ще потръпне

Ключът трябва да намери Дома на Звездната карта

И там да угаси огъня на Дракона до края на първо пълнолуние

Погине ли Ключът, земята ще се разцепи и

Чума ще връхлети, за да бележи края на дните

Тя го прочете отново, мъчеше се да открие някакъв скрит смисъл. Звучеше ѝ като предупреждение, но бе прекалено неясно.

Трябваше да има още.

Грабна още един лист хартия и го хвърли в гаснещите пламъци. Хартията гореше по-бързо от очакваното и стаята започваше да се изпълва с дим. Катрин отгърна следващата страница от дневника и я поднесе към пламъците.

Появиха се още букви, изписани с потъмняващото мастило, много повече букви, но огънят гореше толкова бързо, че тя дори не си направи труда да започне да чете текста. Съзнаваше, че огънят ще изтлее много скоро и стаята ще се напълни с толкова дим, че може да задейства противопожарната инсталация, затова продължи да прелиства празните страници над пламъците, докато не остана скрит текст и огънят не угасна с последна струйка дим.