Саймън Тойн - Ключът

Замисли се за болестта, сполетяла sancti. Дали тя не бе чумата, спомената в пророчеството? В суматохата, настъпила в спешното отделение при пристигането им в болницата, тя бе видяла - макар и за кратко - в какво състояние са монасите: почернялата кожа, кръвясалите очи, кръвоизливите... Ако тази болест се разпространеше по света, щяха да се сбъднат най-мрачните видения от Откровението на свети Йоан Богослов и всички хора да се превърнат в демони. Погледна празната страница, изгаряна от желание да прочете написаното върху нея. Слънцето обаче щеше да изгрее чак утре и да освети прозореца чак следобед, а Катрин не можеше да си позволи да загуби толкова много време. Почувства тежестта на наученото току-що, почувства и известно безсилие, породено от обстоятелството, че подобна тайна е заключена с нея в тази стая, а часовникът вече отброява дните и минутите.

Бяха изминали десет дни.

Оставаха още осемнайсет.

Вратата на асансьора се отвори и вълна от паника заля Лив. След дните, прекарани в изолация, силният шум и човешкото множество около рецепцията я стреснаха. Тя нахлупи на главата си бейзболната шапка, която бе открила в чантата си, за да скрие лицето си поне малко, събра сили, излезе от асансьора, мина през покритото с мозайка фоайе и се озова пред ре- цепцията. Огледа надписите на стената с надеждата да открие някой, който да я упъти, но всичките бяха на турски.

- Къде са вещите на пациентите? - попита тя дежурните.

Отговорът дойде под формата на пръст с дълъг и извит почти като на хищна птица нокът, насочен към вратата до входа.

Навън валеше и лъчите на ниското следобедно слънце се отразяваха от мокрия паваж. От другата страна на улицата бе спряла кола на някоя новинарска телевизия. Репортерът и операторът седяха вътре, пушеха и разговаряха в очакване да се случи нещо. Лив не искаше журналистите да я приклещят в капан на излизане от болницата, не искаше да се появи във вечерната емисия новини. Трябваше да остане незабелязана... поне за известно време. Трябваше да намери друг изход от сградата.

Службата, която отговаряше за вещите на пациентите, бе сбутана в мрачна стаичка. Всяка хоризонтална повърхност в нея бе отрупана с купища документи, наклонили се опасно по протежение на тясното гише, което разделяше помещението на две. Зад гишето седеше млад отегчен мъж, който прелистваше поредната папка с документи с ентусиазма на човек, осъден на доживотна каторга. Лив му показа пластмасовата гривна на китката си, където бяха записани името ѝ и номерът, под който я бяха приели в болницата. Мъжът пъхна няколко папки под мишница и изчезна сред сумрачната редица шкафове и лавици. Лив погледна към вратата и се заслуша в приглушените звуци, които долитаха откъм рецепцията, готова да хукне веднага щом чуе тропот на полицейски кубинки. Бягството се бе оказало по-лесно от очакваното. Бе предполагала, чс ченгето и свещеникът ще положат повече усилия, за да я спрат, но и двамата бяха толкова изненадани от намерението ѝ да напусне болницата, че не успяха да реагират. Това обаче не означаваше, че е свободна. Първата работа и на двамата несъмнено бе да се свържат по телефона със своите началници, което би могло да доведе до обявяването ѝ за издирване. Трябваше да действа предпазливо.

Младият мъж се върна с картонена кутия в ръце. Лив се разписа и отвори капака. Сепна се ужасена, като видя прозрачната найлонова торбичка, пълна със старите ѝ окървавени дрехи.

- Боклукът е там зад ъгъла - каза чиновникът и посочи големия контейнер на колелца със затъкнат в него жълт найлонов чувал. Лив отнесе кутията до контейнера и вдигна капака. Вътре имаше пет или шест подобни плика с дрехи, изцапани с кръв като нейните. Зачуди се защо персоналът на болницата не изхвърля сам подобни неща. Видя надписа от вътрешната страна на капака и разбра причината. Ставаше въпрос за един вид застраховка. Надписът предупреждаваше, че ако някой случайно изхвърли нещо ценно, отговорността си е негова. Тя изхвърли и своя плик при останалите, след което затвори капака с трясък.

В картонената кутия не бе останало нищо освен омачкан бял плик, в който имаше няколко сгънати листа хартия и няколкостотин турски лири. Лив нямаше представа дали подобна сума я прави богата, или пък не стига дори за чаша кафе. Във всеки случай беше по-добре от нищо. Прибра плика в чантата си и остави кутията на гишето.

- Благодаря - каза, затвори ципа на чантата си и се приготви за срещата с външния свят. Чиновникът не каза нищо, а продължи с подреждането на папките, което май нямаше да приключи до края на света.