Катрин Каултър - В пропастта

Почти нищо не бе останало в аптечката. Погледнах към Савидж. То беше свъсил вежди и здраво стискаше Шерлок за ръката.

Газихме поне километър из калта, преди да спрем за нощуване.

На следващото утро нямаше промяна в състоянието на Лора: тя беше крайно изтощена, трепереше и имаше температура. Раната бе още по-зачервена. Трябваше да я закараме в болница. Станахме и тръгнахме още на зазоряване; отново Савидж носеше Лора.

— Ще вървим на запад — реших аз и започнах да си проправям път.

В девет часа намерихме узрели банани. Савидж ги събра под крясъците не маймуните — явно крадяхме закуската им. Изпитах облекчение, че не се нахвърлиха върху нас.

Към обяд спрях, вдигнах глава и поех дълбоко дъх. Миришеше на солена вода.

Понечих да извикам, но мъжки гласове на не повече от десет метра от нас ме възпряха.

— О, не — простена Шерлок и хвърли всичко, освен автомата. — Как успяха да ни открият, по дяволите, не е честно!

Савидж носеше Лора — тя или спеше, или изпадаше в безсъзнание. Не я остави. Само отстъпи назад, за да застане до Шерлок.

— Не им пука дали ще ги чуем — прошепнах аз. — Много ли са? Разгърнали ли са се в редица?

— Надушвам мирис на солена вода, Мак. Вероятно сме близо до океана.

Гласовете се отдалечиха. После неочаквано долових женски гласове. А после смях, подвиквания и отново смях. Чух и писъци, изразяващи удоволствие. Хората говореха на английски.

Нещо много странно ставаше тук.

Гъстата растителност се стопи. Поведох нашата група. Шерлок вървеше отзад, а Савидж, понесъл Лора на ръце, беше помежду ни. Придвижвахме се възможно най-тихо. Ято зелени папагали прелетя от едно бананово дърво на друго; мяркаха се червеникавите и жълтите краски по крилата им. Мирисът на солена вода стана по-натрапчив, а слънцето грееше над нас — навесът от корони над главите ни беше изчезнал.

Усетих ветрец да гали лицето ми. Преминах през последна завеса от зелени листа и стъпих на бял пясък. Савидж излезе след мен; Шерлок сепнато си пое въздух. Стояхме вторачени напред.

Намирахме се в края на екваториалната гора, а пред нас имаше фин бял пясък, който стигаше до океана. Беше най-красивата гледка, която съм виждал.

На петнадесетина метра от нас не по-малко от двадесет мъже и жени по бански играеха волейбол.

По плажа бяха опънати хавлии, виждаха се няколко пясъчни замъка, половин дузина чадъри и шезлонги. Един тип седеше на високо столче с чадър над главата. Беше спасител.

Лора простена тихо. Отвори очи и ме погледна.

— Какво става?

— Бих казал, че извадихме късмет, скъпа. Постискай зъби още малко. Двамата с теб ще се озовем под онзи студен душ, преди да се усетиш.

Смехът постепенно затихна. Мъжете и жените ни гледаха. Двама мъже направиха знак на останалите да се отдръпнат и тръгнаха към нас. Пуснах пистолета. Шерлок направи същото с автомата и се стараеше да не изглежда съвсем ужасена.

Провикнах се:

— Нужна ни е помощ. Имаме ранен.

Жените приближиха тичешком след мъжете. Един от типовете хукна към нас. Нисък, със силен загар, носеше очила и платнена зелена шапка.

— Аз съм лекар — запъхтяно се представи той. — Господи, какво се е случило с вас? Кой е пострадал?

— Ето тук — обади се Савидж и внимателно положи Лора на одеялото, което Шерлок бързо разстла под палмово дърво.

Тя почти не реагираше. Разкопчах двете ризи и оголих превръзката. Докато лекарят коленичеше до нея, обясних:

— Прострелна рана в рамото. Получи я преди два дни. Слава Богу, че разполагах с аптечка. Не правих обаче никакви шевове от страх да не инфектирам раната. Сменях превръзките всеки ден и държах раната колкото беше възможно чиста. Но май все пак се е инфектирала.

В следващата минута поне половин дузина мъже и жени ни заобиколиха. Савидж се изправи и им се усмихна; изглеждаше свиреп, дадох си сметка аз, като видях колко е мръсен — с кал по бедрата и с набола брада. Приличаше на дивак, мръсен и опасен.

После Шерлок се засмя. Хвърли бутилките с вода и нададе радостен възглас:

— Бяхме два дни в екваториална гора. Уау!

Мъжете и жените се спогледаха. Мъж с бански на широки червени и бели райета се обади:

— Тук сме на еднодневна екскурзия. — Гледаше ни изпитателно. — Да не би да сте изгубили гида си?

— Нямаме гид — отвърна Шерлок. — Къде се намираме?

— В националния парк „Корковадо“.

— Близо ли е до Дос Бразос? — попитах аз.

— Да. Намира се в югоизточната част на екваториалната гора.

Лора отвори очи и погледна мъжа, който внимателно отстраняваше превръзката от рамото й.