Катрин Каултър - В пропастта

— Това е само захар и солена вода. Няма за какво да се притеснявате. Лекарят каза, че е пила сода. Този разтвор е още по-добър.

— Дехидратирана е. — Младата жена, обърнала назад козирката на бейзболната си шапка, постави кислородна маска на Лора. — Алергична ли е към нещо?

Свих рамене:

— Не знам.

Жената само кимна.

— Ще й инжектирам антибиотик. Той много рядко предизвиква алергична реакция. — Погледна ме и ме попита: — Съпруга ли ви е?

— Още не.

Друг от екипа преглеждаше Шерлок. Хеликоптерът се вдигна над короните на дърветата — пред нас се откри панорамна гледка към екваториалната гора. Гъста, всяваща страх, зелена… Ниска гъста мъгла като прозрачен сивкав воал се стелеше над някои части. Изглеждаше мистериозна, неземна. Не изглеждаше никак подходяща за живот на човешки същества. Далеч на югоизток вероятно бе мястото, където се шмугнахме в гората, за да избягаме от стрелящите по нас вертолети. Сигурно и градчето Дос Бразос бе нататък, а на няколко километра югозападно от него се намираше лагерът на Молинас — негодникът, събрал безумно храбри хора, но без никаква дисциплина.

Бяхме оцелели. Странно, но удобни и безопасни кабинки разхождаха по въжени линии над екваториалната гора туристи с камери и безалкохолни напитки.

Поради шума от перките почти не се чувахме, затова седяхме мълчаливо и гледахме надолу към ширналата се екваториална гора, която бе и затвор, и убежище.

Жената леко ме докосна по рамото. Наведох се към нея.

— Отиваме право в Сан Хосе — съобщи ми тя. — Senorita се нуждае от най-добрите условия.

— След колко време ще бъдем там?

Тя сви рамене.

— Вероятно след час.

Взех ръката на Лора. Продължаваше да говори несвързано, унасяше се. Този час се оказа доста дълъг.

Винаги бях мечтал да посетя Коста Рика, но не по този начин. Още пет минути и хеликоптерът се приземи на паркинга пред болницата в Сан Хосе.

Санитари с носилка ни чакаха. Преди да отнесат Лора, видях дългата й коса — сплъстена и влажна от мокрите пешкири, които бяха слагали по челото й. „Красиви коси“ — помислих си аз. Господи, бях влюбен. Дори да беше плешива, щях да се възхищавам как хубаво лъщи черепът й.

Жената от хеликоптера се обърна, усмихна се и ни посъветва:

— След като ви прегледат и тримата, идете на третия етаж. Тя ще е там в операционната.

Шерлок ме хвана за ръката и ме поведе към спешното отделение.

— Успяхме — прошепна тя. — Не се притеснявай, Мак. Лора ще се оправи.

Час по-късно бяхме прегледани и донякъде измити. С наболите си бради, в мръсните, разпокъсани униформи и подутините от ухапванията на насекомите по вратовете и ръцете, двамата със Савидж продължавахме да приличаме на диваци. Шерлок имаше вид на изоставено сираче: червените й коси се спускаха около лицето, страшно бледо на местата, където не бе покрито с мръсотия, а дрехите й със засъхнала по тях кал й стояха като тенекиени. Наведох се и я целунах по бузата.

Поне донякъде обаче пак приличахме на човешки същества, а това бе добро начало.

Обадих се на шефа на Лора — Ричард Атертън — в ОБН. Савидж позвъни на своя шеф Джими Мейтланд и уреди конферентен разговор с моя шеф Карл Бардолино, та всички да се чуваме и да говорим едновременно. Разказахме с най-големи подробности какво се бе случило. Разговорът продължи поне час — от време на време се чуваха цветистите ругатни на Атертън. Договорихме се да съобщят за случилото се в нашето посолство и да се свържат с местните власти, за да ни осигурят закрила. Всички бяха готови да дойдат и да доведат още агенти. В края на краищата беше недопустимо отвличането на четирима агенти и прехвърлянето им в друга държава. Нямаше да им се размине. Щяха да се договорят заедно с полицията на Коста Рика да нахлуят в лагера на наркотрафикантите. Едгертън вече бил пълен с агенти, които ни издирвали, разпитвали всички, обръщали градчето наопаки. Замислих се за сестра си. Бях притеснен и изплашен за нея.

Слушах как Шерлок и Савидж се обадиха на родителите му.

Доктор Мануел Салинас дойде в чакалнята и заговори на английски със съвсем слаб акцент.

— Много добре сте се справили. След два дни в екваториалната гора с огнестрелна рана в рамото… Трябва да ви призная, че съм изненадан, е госпожица Белами въобще е оцеляла. Много добре сте се грижили за нея. Почистихме добре раната. Лора ще се оправи, но още е под въздействието на лекарствата. Ще я видите след час — два. — Стисна ръката ми. — Отлично сте се справили. Бих искал да я задържа още два дни, за да съм сигурен, че няма да се получат усложнения. После можете да си отлетите обратно за Щатите.