Катрин Каултър - В пропастта

— Всичко е наред. Потърпи още малко. Нещата не изглеждат зле. Как се казваш?

— Лора. А ти?

— Том. Тук съм на меден месец. Мястото е фантастично. Е, на вас може и да не ви се е сторило толкова фантастично. Какво ви се случи?

— Аз съм федерален агент. Всъщност всичките сме такива. Някакви наркотрафиканти стреляха по мен. Последните два дни бяхме в екваториална гора.

Лекарят се обърна към жена висока поне метър и осемдесет.

— Гленис, кажи на спасителя, че ни е нужен хеликоптер, и то бързо. Спешен медицински случай.

— Да се обади и на полицията — добавих аз.

Том се обърна към нас.

— Лесничейството на Сирена е нагоре по брега. Няма да отнеме много време. Раната е инфектирана, но като цяло не изглежда зле. Вие наистина сте се погрижили за нея.

— Благодаря — смотолевих аз.

— Искам „Маргарита“ — промълви Лора. — С много лимон. Ние дори си носим лимоните.

Огледах струпалите се в кръг хора.

— Чувал съм за „Корковадо“ — произнесох бавно. — Не е ли в Коста Рика?

Жена с яркочервени бикини кимна и попита:

— Вие къде мислехте, че сте?

— Може би в Колумбия — отвърнах аз. — Ей, винаги съм искал да посетя Коста Рика.

— Нищо чудно, че животните ни гледаха с отегчение — подметна Шерлок. — Виждали са доста хора и преди.

Един от мъжете попита:

— А вие никого ли не видяхте?

— Само лоши типове — отвърна Шерлок. — И следи, които водеха навътре в гората. Но не искахме да рискуваме и да се загубим още повече. Затова се движехме на запад.

— И не видяхте въжената линия над главите си? — попита Том. Погледнахме го неразбиращо и той продължи: — Вчера всички минахме над екваториалната гора с лифта. Беше впечатляващо. Е, сигурно сте го пропуснали. — Подаде ми ръка. — Добре дошли в Плая Бланка.

Лора започна да диша със затруднение и да се дави. Вторачих се в мъжа, представил се за лекар. Не разбрах как я сграбчих и я притиснах към себе си. Трепереше силно.

— Лора — промълвих аз.

— Не!

Том ме избута настрана. Вдигна клепачите й, провери пулса, после извика бързо да му донесат плажни хавлии.

Мъже и жени дотичаха — носеха разноцветни хавлии с папагали, леопарди и ярки слънца по тях. Том я зави с поне половин дузина кърпи, намокри края на едната и я постави на челото й. После нареди:

— Донесете ми студени безалкохолни, но да не са диетични. — Някой натика кутийка в ръката му. Той я отвори и се обърна към мен. — Повдигни й главата. Трябва да налеем това в нея. — Мислех, че ще откаже, но тя го изпи. На някакво ниво на подсъзнанието вероятно знаеше, че трябва да го изпие. — Захарта ще й помогне — обясни Том. — А и се нуждае от течности. Хайде да продължим да ги изливаме в гърлото й. Важното е да се преборим с дехидратирането й. — Тълпата наоколо малко се отмести, за да има повече пространство. — Къде е хеликоптерът? — провикна се Том, докато наливаше още от напитката в устата на Лора.

— Спасителят каза, че ще бъде тук след десет-петнадесет минути — извика някой.

Мъжете и жените сякаш си бяха разпределили задачите. Едни ни донесоха разни неща за пиене, други — храна, трети — лосиони против насекоми и пешкири. Жена със страхотни бикини примъкна чадър и го постави над Лора, за да я предпазва от слънцето.

Стори ми се, че мина цяла вечност, докато Лора отвори очи и погледна право към мен. Беше смъртно бледа, но отново беше в съзнание. Усмихна ми се. Том й даде още да пие.

— Страхотно се справяш, Лора — увери я той. — Дръж се още малко. Дишай дълбоко. Да, точно така. Не се оставяй отново да се унесеш. Става ли?

— Става.

Отвърна със своя глас; да — беше слаб и немощен, но беше в съзнание.

— Чувам хеликоптера — обявих аз. — Не ме изоставяй сега, Лора. Не потъвай отново в унес. Наистина ще се притесня. И Том ще се притесни. Просто ми се усмихвай на всеки две минути и се съсредоточи върху дишането. Нужно ми е това уверение. Чуваш ли ме?

— Наистина съм добре — прошепна тя. — Доста ме боли, Мак, но ще се справя. Ще приемеш ли това за усмивка?

— Не съм виждал по-красива усмивка. Съжалявам, че не разполагам с повече болкоуспокояващи. Стискай ръката ми, когато стане непоносимо.

Хеликоптерът се приземи на двадесетина метра. Двама мъже с раници на гърба и жена с черна чанта в ръка хукнаха към нас. Започнах да вярвам, че на Лора наистина ще й се размине. Идеше ми да заплача от облекчение.

Хеликоптерът излетя. Държах Лора за ръка, а един от екипа прикрепи система и й обясни на гърлен английски: