Катрин Каултър - В пропастта

Лора светкавично измъкна пистолета си и го простреля в челото.

— Добре го направи, Лора — похвалих я аз.

Тя остави брена обратно върху корема си.

— Уж бяхме сами, а в следващия миг той се появи. Отвлякохте му вниманието и ми дадохте шанса, от който се нуждаех.

Взехме оръжието му и трите блокчета шоколад от джоба на панталоните му. Савидж нахлузи нови ботуши.

— Стават ми — обяви той. — А този носи и вода.

Аз се обадих:

— Изстрелът може и да е привлякъл нечие внимание. Редно е със Савидж да огледаме наоколо. Няма да се бавим повече от десетина минути.

— Вървете. Нищо няма да ни се случи.

Двамата със Савидж тръгнахме натам, откъдето бяха дошли негодниците. Зелена боа бе увила поне три пъти дърво, покрай което току-що бяхме минали. Усетих да ме побиват ледени тръпки.

— По тези места има прекалено много живи твари. Трябва да си отваряш очите на четири, да се оглеждаш наляво-надясно, нагоре и надолу. Всичко е толкова диво — въобще не контролираме нещата.

— Ако Лора не бе взела мачетето — отбеляза Савидж, — въобще нямаше да сме тук.

Проследих полета на алена птица — червените й пера преливаха на гърба в жълти и сини. Кацна върху клонка на метър от нас и се залюля. Запитах се какво ли би си помислил Нолан за тази неземна птица.

— Ако имаше пътеки, щеше да е по-лесно — промърмори Савидж. — Наоколо няма никого. Да се връщаме.

Едва се дишаше от горещина. Влагата беше убийствена. Ризите ни бяха вмирисани от пот.

— Все още е сутрин — отбеляза Савидж. — Нямам търпение да разбера колко по-горещо ще стане следобед. Виж проклетата почва — направо е като глина. Не бих искал да завали дъжд. Възможно ли е да не сме в дъждовния период?

Засмя се и поклати глава.

— Още няма десет — обадих се аз, — но не можем да останем тук. Как мислиш — ако носим Шерлок, Лора и всичките ни запаси, ще извървим ли триста метра, преди да припаднем под някое дърво?

— Най-много толкова — съгласи се Савидж. — Ако се налага да използваме мачетето, за да си пробиваме път, едва ли ще изминем повече от километър за цял ден.

— Все пак е по-добре, че жените са повалени, а не ние. Представям си как Лора би се опитала да ме носи.

Савидж се засмя, но бързо стана сериозен.

— Ако раната на Лора се инфектира, здравата ще го закъса.

— Разполагаме с още няколко ризи. Ще покрием цялото й тяло. Е, не ухаят особено приятно, но са препятствие пред мръсотията и буболечките. — Погледнах към гъстите корони над главите ни: червеникава маймуна ни гледаше вторачено. — Толкова много цветове… навсякъде. Савидж, виж — манго. И е съвсем узряло. Може да изядем по един „Марс“, а после за десерт да хапнем манго.

Набрах половин дузина от най-хубавите. Изненадах се как така някое животно наоколо вече не ги е изяло.

Към един часа по обяд попаднахме на малко пространство, където нямаше такава буйна растителност. През не толкова гъстите корони на дърветата над главите ни проникваше повече светлина. Тя ни осигуряваше и повече въздух. Спрях и положих Лора върху одеяло на земята.

— Попий ги всичките — насърчих я аз. — Нека те изсушат до кости.

Издърпах през последните тридесетина метра гъстата мрежа с останалите ни бутилки вода. Две змии прекосиха пътя ми с шеметна бързина. Питах се дали някой е в състояние да ги улови и дали едно тяхно ухапване е достатъчно да те умъртви.

Разстлах одеялото. През последните два часа Лора беше невероятно тиха. Изглежда спеше — беше толкова упоена, че нямаше как да е будна. Пипнах челото й — беше горещо като пещ. Дали пък не е нормално в тази адска дупка? Влажността в екваториалната гора вероятно достига сто процента. Е, поне на пипане кожата й не бе лепкава.

Шерлок най-после се събуди. Седеше по турски върху едно одеяло и гледаше Лора.

— Не й позволявай да умре — каза ми тя и откъсна лента от разкъсаната си риза, за да завърже гъстата си червена коса на тила. Отделни кичури обаче продължаваха да се вият около лицето й. — Не съм си представяла, че съществува подобно място. Току-що видях жаба да прескача от едно дърво на друго, а бяха на разстояние поне три метра. Беше дълга и мършава; май не съм виждала нещо по-грозно. Не съм сигурна дали беше червена или оранжева — толкова бързо прескочи. Това място не е за хора, така да знаеш.

— Знам — отвърна Савидж. — Защо да не си мислим за нашето пътуване тук като за ексцентрична ваканция? Някой ловен клуб сигурно ще се заинтересува. Двамата с Мак видяхме ягуар. Изпий това, скъпа. Не, не на малки глътки. Изгълтай го цялото. Точно така.