Катрин Каултър - В пропастта

— Значи от около шест часа.

Савидж гледаше към зелените клони над главите ни. Чух маймуни да пищят, птица да маха бясно с крила и други, непознати за мен звуци.

— Какво има? — попитах го аз.

— Чувам нещо — прошепна Савидж. — Някой идва насам. Знаехме, че рано или късно ще ни проследят. Питам се дали са открили Молинас.

Стиснах ръката на Лора, за да й дам знак да мълчи, и се заслушах.

Да, някой идваше. Всъщност — няколко души. Търсеха напосоки, но вече не бяха много далеч. Савидж бе вдигнал един от автоматите АК–47. Аз измъкнах брена от кръста.

— Не мърдай — прошепнах в ухото на Лора.

На лицето й се изписа внезапна тревога, но бързо премина и тя отново беше спокойна.

— Може и да съм легнала, Мак, но не съм безпомощна. Дай ми пистолет.

— За нищо на света. В момента си пациент. Не бива да ставаш. Представи си какво ще стане, ако раната на рамото ти се отвори. Трябва да оцелеем. Лежи кротко и…

— Не желая двете с Шерлок да умрем, защото съм безпомощна, Мак. За момента тя е извън играта. Може да се уповава единствено на мен. Дай ми брена.

Подадох й го.

— Близо са, Мак — обади се тихо Савидж. — Хайде да вървим.

Преметнах другия автомат през рамо, пъхнах мачетето в колана, проверих дали имам още пълнители и тръгнах след Савидж. Ако нещо се случи с нас, Лора разполага с брена. Макар че реших да не мисля за това, все пак хвърлих още един поглед назад. Лора стискаше пистолета.

След петдесетина крачки почти налетяхме на тях. Въобще не си даваха труд да пазят тишина. Говореха високо на испански, доколкото разбрах, ругаеха.

Изчаквахме, приклекнали зад широки зелени листа. Горещината беше нетърпима. Въздухът ставаше толкова тежък, толкова влажен, че едва се движехме. Дишаше се адски трудно. Слава Богу за водата, която намерих във вертолета. Когато минаха на четири-пет метра от укритието ни, мъжете непрекъснато се оплакваха.

— Хайде да тръгнем след тях — предложи Савидж.

Вървяха само на десетина метра пред нас. Тежките им стъпки заглушаваха шума, който вдигахме. Зърнах профила на Савидж. Приличаше на издялан от камък. Свиреп, опасен камък.

Повали последния толкова бързо, че чух само дрезгаво изхриптяване. Мъжете отпред не чуха нищо. Савидж преряза гърлото му с малък скалпел, който взе от аптечката, после бързо го издърпа настрана, за да не се вижда. Имаше още двама — съществуваше опасност да се обърнат всеки момент. Не искахме да стоим вторачени насреща им. Погледна ме и обърна трупа по гръб.

— Хайде да се справим и с другите двама.

Чувахме ги да си говорят бързо на испански точно пред нас. Спрях за миг и се заслушах внимателно. Обърнах се и прошепнах на Савидж:

— Мислят, че Леон е спрял да се изпикае.

— Да атакуваме едновременно — предложи Савидж.

Всичко стана доста бързо.

Той се нахвърли върху единия със скалпела — точно както постъпи с Леон. Аз ги подминах бързо, защото другият се извърна и на лицето му се изписа тревога. Извика и посегна да ме удари с автомата си. Вдигнах юмрук и го забих в брадичката му. Главата му се отметна назад. Падна на колене — кашляше и се давеше. Довърших го с удар на приклада.

Вдигнах глава: огромен звяр ме гледаше втренчено, изтегнат на нисък клон. Наблюдаваше и двама ни. Наблюдаваше ни с нещо, което в най-добрия случай можеше да се определи като бегъл интерес. Дали чакаше да изяде победените?

Савидж се обади:

— Това е само ягуар, Мак. Няма да рискува да се захваща с теб. Не се притеснявай от него. Хайде да видим с какво ще се снабдим.

— Виж — възкликнах аз — няколко блокчета „Марс“. Боже, колко ни трябват. Не е зле да проверим и другия тип. Знаеш ли, Савидж, етикетите на сладките не са на испански. Точно както и на всичко в аптечката на вертолета. А и самият вертолет беше американски. Всичко е американско с изключение на хората на Молинас. По дяволите, кои са те? Какво правят тук?

Савидж само сви рамене. Беше прав. В момента нямаше значение кои са тези бандити.

Изпитвах странна незаинтересованост към тримата мъртъвци — нещастните негодници.

— Свършихме. Да се връщаме при Лора и Шерлок.

Измъкнахме се през дърветата и тръгнахме към мястото, където оставихме Лора и Шерлок. Едва не припаднах. Мъж стоеше над жените, насочил автомат към гърдите на Лора. Очите й бяха затворени. Не виждах пистолета й.

Той сякаш не знаеше какво да предприеме. Видя ни и обяви:

— Не мърдайте или ще застрелям жените. Точно така — оставете оръжието и отстъпете.

Това бяха последните думи, които произнесе.