Катрин Каултър - В пропастта

Свалих го от колана й и я целунах по бузата.

— Изумителна си — уверих я аз. — Нищо не ти обещавам, но ми се струва, че в те има хляб за агент на ФБР.

— Сериозно?

Успя да ми се усмихне. Налагаше се Лора да върви сама; аз носех водата, аптечката, един автомат и прокарвах път през гъсталака. А той беше навсякъде. Прегърнах я през кръста.

— Определено имаш данни, скъпа. Само се дръж. Още пет метра и ще спрем за почивка. — Замахнах отново към гъсталака. — Мачетето е остро, слава Богу.

— Предпочитам коктейл „Маргарита“, Мак.

— И аз, но повече ми се иска да знам къде се намираме. Трябваше да го изкопча от Молинас.

— Той все пак удържа на думата си — измъкна ни от лагера. Сигурно сме в Колумбия. Няма къде другаде да бъдем.

Шерлок стенеше, а Савидж й говореше тихо.

Подхвана Шерлок и взе мачетето от мен. Бях му благодарен. Продължихме да вървим. Изминахме поне още двадесет метра. Савидж спря. Дишаше тежко. Нежно постави Шерлок да легне на земята и облегна мачетето и автомата на дървото до нея.

— Стига толкова, Мак. За момента съм капнал. Разстели одеялата и да сложим пациентите върху тях. Тихо, Шерлок. Всичко е наред.

Тя отвори очи, погледна мен и автоматите, които оставих до този на Савидж. Единственото лошо бе, че това въобще не бяха очите на Шерлок. Извърнах поглед, защото ми беше непоносимо да я гледам такава. Съжалих, че не убих Молинас.

Облегнах Лора на ствола на едно дърво, отметнах одеялата, с които бе завита, и ги разстлах на земята. Сложих я да легне по гръб. Очите й бяха изпълнени с болка.

Наведох се и целунах сухите й устни.

— Полежи тук, нека Савидж ти даде вода. — Разгънах двете одеяла, които носех на рамо, и я завих с тях. На Савидж казах: — Ще се върна да позалича следите, та да не успеят да ни проследят.

Преди да тръгна, дадох още едно болкоуспокояващо на Лора.

Върнах се след пет минути. Тя прошепна:

— Съжалявам. Наистина. Трябваше да се опитам да избегна куршумите. Вероятно ще ме понижат и ще ме направят агент от ФБР.

— За да те зачислят към нас, трябва да направиш нещо много по-лошо от неумението да избегнеш куршум — отвърна й Савидж. — Хайде сега, почини си, Лора.

— И стой мирна — добавих аз. Отворих металната закопчалка на аптечката. — Сега ще си играя на доктор.

Прегледах запасите: спирт, антибиотик, аспирин, марли, бинт, анкерпласт, спринцовки, кибрит, конци, болкоуспокояващи… Слава Богу, че вертолетът не избухна. Оцених находката като най-ценното в живота си. След Лора.

Тя ме погледна.

— В момента може да сме и в Тайланд. Навсякъде, където има джунгла.

— Не и след като има градче Дос Бразос — отвърнах аз. — Стой мирно и изпий тези хапчета: антибиотик и още едно болкоуспокояващо. — Изчаках няколко минути лекарствата да започнат да действат, после оголих рамото й и прегледах раната. Отпред представляваше малка дупчица с все още незасъхнала кръв по ръба. — Не мърдай.

Намокрих марлята със спирт и я поставих върху раната.

Лора не издаде никакъв звук. Очите й бяха затворени. Хапеше долната си устна.

— Всичко е наред. Не съм в шок. Поне не в момента. Не ме гледай така. Простреляха ме и преди две години. Знам какво е да си в шок. Наистина — този път не е толкова зле.

— Къде те простреляха?

— В дясното бедро.

Само поклатих глава.

— Много добре се държиш. Продължавай да стоиш неподвижно. — Повдигнах я и погледнах откъде е излязъл куршумът: голяма дупка, покрита с кръв и части от ризата. — Не мога да зашия раната, Лора. Няма начин да дезинфекцирам напълно мястото. Само ще го почистя и ще те превържа. Ще сменяме превръзката всеки ден, става ли?

— Да. Но да знаеш, че ненавиждам инжекциите.

Поставих напоена със спирт марля върху раната и почистих наоколо, колкото ми бе възможно. Имахме антибиотичен крем; използвах го. Савидж отвори пакетче стерилни марли и ми ги подаде. Нежно отместих напоеното със спирт парче и закрепих с анкерпласта новото.

Повторих процедурата и с раната отпред. Измих кръвта от гърдите й. На фона на бледата й кожа засъхналата кръв беше тъмночервена, почти черна. Беше ми страшно неприятно да я гледам.

Бинтовах рамото й и завързах краищата под гърдите й. Направих всичко, за което се сетих.

— Ей, Шерлок, още ли си там, скъпа?

— Вече съм тук, Дилън.

— Добре ли се справяме според теб? Концентрирай се, Шерлок. Говори ми.

— Тук съм — повтори тя с доста немощен глас. — И полагам всички усилия да се съсредоточа.

След няколко минути попитах Лора, дали още я боли.