Катрин Каултър - В пропастта

— Само секунда, Мак.

Очите й бяха затворени, зъбите — стиснати.

Господи, бяха я улучили. Над главите ни продължаваха да свистят куршуми. Намирахме се прекалено близо до края на екваториалната гора. Трябваше да навлезем по-навътре. Махнах ръката й от рамото.

— Мина през рамото ми — изрече тя.

Разтворих ризата й и видях, че е права.

— Стой мирно. — Разкопчах ризата си и я свалих. Поне не бе потна като тениската ми. Превързах, доколкото успях, раната. Продължаваше да кърви. Лора трепереше. Кръвта течеше по пръстите ми. — Ще се задържиш ли на крака за миг? — попитах аз.

Усмихна ми се, а на мен ми идеше да заплача.

— Аз съм от ОБН. Разбира се, че ще се задържа на крака.

Усмихнах й се, докато закопчавах ризата й. Взех двата автомата и я вдигах на гърба си.

— Не, Мак. Сама ще вървя.

— Време е някои агенти да млъкнат — смъмрих я аз, а на Савидж, който се бе обърнал да види какво става, обясних: — Простреляли са Лора. В рамото. Засега раната е чиста, но…

Над главите ни отново се приближаваше вертолет. Растителността ни скриваше, но все пак се намирахме прекалено близо. Ако стреляха надолу, щяха да ни уцелят.

Положих Лора на земята, погалих я по бузата и промълвих:

— Не мърдай. Ей-сега ще се върна. Ще намеря аптечка, после ще си играя на доктор.

Тя ме изгледа, сякаш дрогата отново бе замъглила съзнанието ми. Само й се усмихнах, грабнах един автомат и изтичах до оголено място в гората. Погледнах нагоре. Над главата ми кръжеше вертолет, а перките му накланяха клоните в горната част на екваториалната гора. Чувах как птици пищят диво и се опитват да избягат. Различих мъж да гледа надолу с бинокъл.

— Копелета такива! — изкрещях аз и стрелях нагоре.

Свърших пълнителя; заредих нов и зачаках. Трябваше да са по-близо и по-ниско. „Апахът“ се залюля и смени посоката. Да, видяха ме. Хайде, нека да дойдат да ме хванат. Чух мъж да вика. Сега бяха точно над мен. Стрелях във вертолета.

Видях как пилотът се бори с уредите за управление, опитва се да овладее машината. Чух другият мъж да пищи. После вертолетът се килна наляво. Продължих да стрелям. „Апахът“ се опита да се вдигне. В следващия миг застина на място, потрепери, насочи нос към земята и бързо се спусна. Сега вече и двамата мъже пищяха.

Вертолетът се заби в екваториалната гора, пречупвайки клоните по пътя си. В следващия миг настъпи тишина. Чух другия вертолет, но не беше наблизо. Няма ли и той да се насочи към нас като този? Или са видели първият да пада?

Изчаках малко и се втурнах към вертолета, забил нос в земята. Над главата ми крещяха маймуни. Някои прескачаха от дърво на дърво. Знаех за опасността вертолетът да избухне, но трябваше да стигна до аптечката му. Не можех да допусна Лора да стои ранена в тази адска дупка, без да разполагаме с никакви лекарства.

И стрелецът, и пилотът бяха мъртви. Носеха военни униформи като другите мъже на Молинас. Седяха в американски вертолет, но определено не бяха американци. Вероятно бяха от хората на Дел Кабризо, изпратени да ни попречат да избягаме, както предположи Молинас.

Намерих аптечката, пъхната под пилотската седалка. За моя изненада към гърба на седалката бе привързана мрежа с шишета с вода. На задната седалка имаше няколко одеяла. Грабнах ги и долових тежкия сладникав аромат от секс. Сега вече знаех какво са правили тези типове, преди да се появят.

Откачих мрежата с шишетата вода, грабнах одеялата и крещейки като луд, хукнах обратно.

Продължавахме да сме прекалено близо до края на екваториалната гора. Не чувах някой да се приближава, не чувах и другия „Апах“, но би било глупаво да рискуваме.

— Господи — посрещна ме Савидж, — носиш аптечка и вода! Ще ходатайствам да получиш повишение в службата и увеличение на заплатата, Мак.

— Ще издържиш ли още малко? — попитах Лора.

— Да, но после искам да се отпусна до плувен басейн с хубава книга в ръка.

— Ще те уредя. Чакай да видим с какво разполагаме тук. Сигурно има болкоуспокояващи, които ще ти помогнат. — Намерих ги и й дадох три. Савидж бе спрял кървенето, слава Богу. Това беше максималното, което можехме да направим за момента. Бързо се изправих. — Да се придвижим още петдесет метра на северозапад; после ще се върна да залича следите. Господ бди над нас. Вижте само с колко бутилирана вода разполагаме. И дори не е примесена с дрога.

След пет метра спряхме — беше невъзможно да продължим през преплетените клони и лиани. Все едно стояхме пред зелена стена. Първия път бяхме безпомощни, но сега разполагахме с мачете, което Лора откри.