Катрин Каултър - В пропастта

Савидж се обърна много бавно и положи Шерлок върху скъсаното черно одеяло на дървения под. Изправи се, изгледа Молинас и се усмихна. Усмивката беше смразяваща.

Не помръднах. Оставих Савидж да действа. Хвърлих поглед към Шерлок. Лора беше приклекнала до нея и я галеше по ръката.

— Стани — нареди Савидж.

Молинас се подчини неохотно.

Не последва никаква елегантност на бойните изкуства. С цялата си сила Савидж заби юмрук в корема му, а после и коляното си в слабините му. Молинас се свлече безжизнено.

— Браво — обади се Лора. — Заслужаваше си го. Но сега се налага да го приведем в достатъчно добра форма, за да стигне до радиостанцията и да повика самолет.

— Искам Джили — заявих аз.

Савидж се вторачи в мен.

— Какво каза, Мак? Джили ли? Тук ли е?

— Дойде при мен точно когато се съвземах след поредното омайване. Предупреди ме да не ям и да не пия нищо. Поради каквато и причина да е тук, Савидж, тя спаси мен и Лора от нова доза опиат.

Лора не оспори думите ми, но отбеляза:

— Ако тя е тук, ще ни е нужен по-голям самолет.

— Джили е дребна, Шерлок — също — не се предавах аз. — Петимата ще се съберем в една чесна.

— Мак — подхвана Савидж, докосвайки леко рамото ми, — зет ти Пол също ли е тук?

— Не знам — признах аз. — Но дори да е, ще оставим негодника. Именно той е разработил лекарството с всичките му приятни странични ефекти. Искам единствено Джили.

Погледнах към Лора. Взираше се в пода с присвити от гняв очи.

Проследих погледа й. Савидж бе вързан за желязна халка на пода. Молинас просто извади лош късмет, като го бутнах твърде навътре в стаята, където Савидж можеше да го достигне.

Нищо чудно, че Савидж не бе успял да избяга. Нещата бяха толкова прости.

— Савидж, не вярвам на очите си.

— Забавляваха се да гледат как безуспешно се напрягам и ругая. Смееха се. Знаеха точно докъде стига веригата. Благодаря ти, че тикна този едър негодник достатъчно близо, та да го докопам.

— Савидж — обади се Лора, докато пробваше ключовете от ключодържател на Молинас — той е зетят на Асайлъм Тарчър, Джон Молинас.

— Помня.

Най-сетне тя намери ключа. Освободи десния глезен на Савидж и той се наведе да разтърка крака си. Смъкна надолу чорапа. Мястото бе посиняло, но нямаше охлузване.

— Ще благодаря на Шерлок за дебелите вълнени чорапи. Хубаво е, че се отървах от това нещо.

Отново говореше като предишния Савидж. Изпитах огромно облекчение.

Нямахме друг избор — трябваше да чакаме Молинас да се съвземе. Върху паянтовата маса в ъгъла стоеше кофа с вода. Лора го заля.

Савидж притисна жена си към себе си.

— Шерлок. Хайде, любов моя, събуди се. Ще го направиш. Събуди се. — Леко я шляпна по бузите. — Хайде, скъпа, отвори очи. Следващия път в гимнастическия салон ще ти позволя да ме тръшнеш на земята, но сега се събуди.

В един момент тя отвори очи и го погледна. Изглеждаше дрогирана, изтощена и едва успя да прошепне:

— Дилън?

— Разпознава те — отбеляза Лора. — Добро начало.

— Аз съм, Шерлок. Всичко вече е наред. Мак и Лора са тук. Тръгваме си.

— Той е тук, Дилън — прошепна тя прегракнало и разтри слепоочията си с ръка. — Вмъкнал се е зад лявото ми ухо. Смее се. Не ме оставя на мира и продължава да се смее. Не спира. Моля те, Дилън, накарай го да престане.

Затвори очи и се сгуши в рамото му.

— За Марлин Джоунс ли говори? — попитах аз и сритах Молинас.

Все още се опитваше да си поеме въздух.

— Да — потвърди Савидж, без да откъсва очи от тебеширеното лице на Шерлок. — Опиатът, който й даваха, го върна в съзнанието й, хиперболизира образа му, превърна го в още по-голямо чудовище, отколкото беше в действителност, а това никак не е малко. Обсебил е съзнанието й и е така реален за нея, както вие двамата.

— И с мен се получи така — обадих се аз, — но само веднъж. Преживях повторно бомбената експлозия в Тунис. Прав си: припомнянето е несравнимо по-лошо от действителността. А Пол твърдеше, че опиатът намалявал въздействието на лошите спомени.

Молинас се надигна с усилие.

— Да, дрогата би трябвало да облекчава физическите симптоми. Уверяваха ме, че действа така. Нещо обаче не е наред. Опиатът не би трябвало да изважда спомена на преден план. При повторни дози се очаква да заличава ужаса от спомените. Но не се получава. Опитах различни дози, комбинирах с прибавки, за да го докарам. Нищо не излезе.

Приклекнах до Молинас.

— Какво се случи с дъщеря ти?

— Изнасилиха я преди три години, и то в общежитието на частното й училище. Четири по-големи момчета. Беше едва петнадесетгодишна. Това я унищожи. Обещаха ми опиатът да й помогне. Това е единствената причина да се захвана с Асайлъм и Дел Кабризо — да помогна на дъщеря си. Затова й давах дрогата. Инжектирах й сам. Но не дава резултат. Спомените й от онази нощ стават все по-лоши и по-страшни. Опиатът направо я убива!