Катрин Каултър - В пропастта

Погледнах надолу към отпуснатата си ръка. Дълго я гледах. После си помислих: „Вдигни си проклетата ръка.“ И тя се вдигна. Докоснах лицето на Лора.

— Каквото и да беше, вече премина. Усещането е доста странно. Лора, не използвахме никакви предпазни средства, когато се любихме в „Къщурката на гларусите“. Ако си забременяла, не искам да се притесняваш. Ще се оженим. Всичко ще бъде наред. — Тя ми се ухили, наведе се и ме целуна по устата. Ах, каква сладка целувка! Усетих я по цялото тяло. Усещането беше истинско и приятно. — Вече съм по-добре — уверих я аз.

— Чудесно. Сега се изправи, Мак. Ще се справиш ли?

Усетих как отново контролирам нещата. В този момент се съмнявах дали някога доброволно ще изпия дори аспирин. Няма нищо по-ужасяващо от загубата на контрол върху разсъдъка.

Изправих се. Загледах се в дъските, заковани на прозореца.

— Паметта ми си прави шеги с мен. Бях като вдървен и усещах всичко по по-различен начин. Тази дрога е убиец.

— Хайде да намерим Молинас, Мак.

Вдигнах автомата. Отново се чувствах силен. Контролирах нещата. Но за колко ли време този път?

От далечния край на кабинета излязохме в коридор и попаднахме в спалня. Изненадах се, като видях старинните мебели. Мъжът, когото смятахме за Молинас, седеше на ръба на леглото, наведен над жена. Не, не жена. Беше момиче — някъде към осемнадесет. Бял чаршаф я покриваше до брадичката. По бялата възглавница се стелеше гъста, лъскава тъмна коса.

Изцяло съсредоточен в момичето, Молинас не ни беше чул. Беше облечен в черни панталони и широка бяла риза; голата му глава лъщеше под меката светлина на лампата точно над леглото.

Говореше спокойно, но не разбрах думите. Видях как я погали по косата; наведе се и я целуна. Продължи да й говори с тих, топъл глас дори когато се изправи. Не чувах дали говори на испански или на английски. Момичето дигна ръка и го докосна по рамото.

Кимнах на Лора и посочих пистолет в дясната й ръка. Тя се намръщи за миг и неохотно ми го подаде. Откъде знаеше какво възнамерявам да правя?

— Заеми се с момичето, Лора — прошепнах аз.

Пак кимна. Оставих автомата на пода до вратата. Влязохме съвсем тихо в стаята със застоял въздух. Носеше се аромат на рози. Не ми хареса. Беше твърде силен.

Мъжът продължаваше да е все така погълнат от общуването с момичето; наведен над него, му говореше. Ботушите ми изскърцаха. Замръзнах на място, но той не се обърна. За какво толкова си приказваха?

Нежно опрях дулото на пистолета към лявото му ухо.

— Здравейте — подхвърлих аз. — Como le va?

Момичето се надигна и опря гръб в таблата на леглото; огромните му очи бяха мълчаливи като смъртта. Беше сковано от ужас.

Усетих как той се напрегна, после се отпусна. Изрече безстрастно:

— Ако ме убиете, никога няма да се измъкнете живи.

— Това теб не те засяга, Молинас — заяви Лора съвършено спокойно.

— Откъде знаете кой съм?

— Кого друг биха изпратили тук? — отвърна на въпроса му с въпрос тя. — Задачата ти е да ни държиш в лагера. А всички развлечения, които си устрои с нас, са твое хрумване, нали?

— Някои от мъжете са истински животни. Защитих ви.

Погледнах към момичето — то продължаваше да стиска с нежните си ръце чаршафа плътно към брадичката.

— Не се страхувай. Няма да те нараним — казах му аз на испански.

То кимна бавно и попита на безупречен английски:

— Кои сте вие?

— Казвам се Мак. А ти?

— Маран.

Молинас мръдна; насочих цялото си внимание към него.

— Дръж я под око, Лора.

Застанах още по-близо до мъжа.

— Сега ще ни отведеш при другите двама агенти.

— Мъртви са.

— Тогава си мъртъв и ти.

Притиснах пистолета до устата му.

— Не, недейте! — задавено изрече той. — Не са мъртви, кълна се. Ще ви заведа при тях.

— Дрогира ли ги, както постъпи с мен?

— Да, но не по същия начин. Добре са.

— Моли се да е така. А сега искам да се изправиш много-много бавно.

— Вероятно трябва да вземем и момичето — обади се Лора.

Докато се изправяше, Молинас се опита да ме сграбчи, но аз го ударих с пистолета по главата. Момичето простена. Лора запуши устата му с ръка и притисна главата му към възглавницата.

Молинас се свлече, но не загуби съзнание. Падна на колене; охкаше и държеше главата си. Не се съмнявах, че страшно го боли.

— При втория опит си мъртъв — изсъсках му аз.

Не желаех момичето да вдига повече шум. Помислих си да го вземем с нас, но прецених, че присъствието му няма да ни предостави по-добри шансове. Щяхме да го оставим. Понечих да съобщя на Лора решението си, но тя вече съдираше чаршафа. Изчаках я, държейки дулото на пистолета опряно плътно в тила на Молинас. Сега момичето мълчеше. По бузите му се стичаха сълзи.