Катрин Каултър - В пропастта

— На каквото и друго да е способна, сестра ми не би ме дрогирала, нито би ме поставила над теб като разгонено куче. Тя те ненавижда, защото си я предала; чувствата й към мен са други.

— Джили няма никаква представа какво правят с нас. Тя е в Орегон, не тук. Но те уверявам, Мак — знае що за хора са. Досетила се е, че няма да се отнасят към нас като към скъпи гости.

Знаеше колко ми е неприятно да слушам подобни приказки. Господ да я благослови, защото престана да говори за ролята на Джили в тази каша. Очакваше обаче да премисля нещата.

— Кой е плешивият мъж в лагера? — попитах аз.

— Това се чудя и аз. По описанието ти допускам, че е Джон Молинас. Но на снимката той имаше гъста черна коса.

— Вероятно смята, че така всява повече страх.

Лора продължи:

— Ако е Молинас, значи е тук, за да ни опази живи. Не е изключено Джили да е настоявала за гаранции — например лично той да ръководи нещата. Искала е да е убедена, че Дел Кабризо няма да ни пререже гърлата. Знае ли човек какъв е нейният начин да те защити?

Облегнах глава върху кръстосаните си ръце. Усетих да ме обзема дълбока умора. Не похот, а внезапно пълно изтощение.

— Лора — промълвих аз, опитвайки се да вдигна глава. — Лора, какво изпитвам в момента?

Чух гласа й — слаб, далечен — да повтаря името ми. Опитах се да погледна нагоре, но нямах никакви сили да вдигна глава. Съвсем ясно виждах терористите в Тунис, чувах гласовете им, питах се дали ще се измъкна жив от тази бъркотия, после се появи колата, насочи се към мен, но нямаше шофьор. Последваха огън и дим и мен вече ме нямаше. Обзе ме паника. Беше по-страшно от преживяното в действителност.

Мина ми през ума, че това отново е въздействието на проклетия опиат, но ми беше безразлично. Слънцето напече още по-силно, въздухът стана по-сух. Но и вътре в мен имаше топлина, нарастваше, изпълваше ме. Навсякъде цареше опустошение и аз бях част от него. Бях полетял към слънцето и паднах на повърхността му.

— Мак! — ужасено извика Лора.

Опитах се да я погледна — размазаното й лице избледня в странен сив воал: изглеждаше безкрайно студено и абсолютно непознато. Нямах представа какво е, но не ми пукаше.

Сега вече се реех във въздуха и гледах надолу към едър мъж — знаех, че съм аз. Лежеше със затворени очи и гърдите му едва-едва се повдигаха — дишаше със затруднение. Умирах.

После нямаше никаква болка — само сиво-белия воал, който не свършваше. Беше ми студено. Имаше логика — бях гол. Исках да се покрия, но не успявах да помръдна.

Усетих пръсти по ръката; меки и нежни пръсти, любещи. Искаше ми се да отворя очи, за да видя на кого принадлежат. Изведнъж усещането стана по-силно. Исках да разбера кой ме докосва така. Насилих се да отворя очи, да погледна през белезникавата пелена, да открия човека с меките нежни пръсти.

Видях Джили да стои над мен — изглеждаше едновременно и изплашена, и ядосана. Защо е изплашена? И сърдита? Нямаше никаква логика. Трябваше да разбера. Съсредоточих се колкото можах и прошепнах:

— Джили? Слава Богу, добре си! Толкова се притеснявах за теб. Защо си тук, Джили? Къде сме?

Тя ми се усмихна и прокара пръсти по бузата ми.

— Всичко ще бъде наред, Форд. Слушай ме сега внимателно. Скоро ще излезеш от това състояние. Съвсем скоро. Не, не — дръж си очите отворени, Форд, и ме слушай. Не пий вода дори от крана! Нищо не поемай!

— Лора, Джили? Къде е тя?

— Всичко ще бъде наред, Форд. Лора е тук. Събери сили, Форд. Просто полежи тук и събери сили.

После пръстите й вече не докосваха ръката ми. Когато погледнах нагоре, сестра ми беше изчезнала. Сиво-белият воал се сгъсти около мен и аз потънах в него; просто се отпуснах и му позволих да ме погълне. Запитах се защо вече не ми е студено.

Отворих очи и си дадох сметка, че никой не се е надвесил над мен. Бях готов да ям всичко. Разтърсих глава. Какво беше станало?

— Лора?

Видях я да лежи върху сгънатото одеяло на пода до леглото, на което бях аз. Беше гола, също като мен. В следващия миг се озовах до нея.

— Лора?

Притиснах пръсти до шията й. Усетих пулса й силен и стабилен.

Наведох се над нея, питайки се какво, по дяволите, да предприема, и се чудех къде сме. Нещо не беше наред, но не разбирах още какво. Погалих нежно рамото й и я обърнах по гръб.

— Лора — повторих аз и се наведох да я целуна по устата. Устните й бяха страшно сухи. Беше много бледа. — Лора — промълвих и видях как очите й бавно се отварят. Моментално забелязах, че е готова да изпищи, и бързо притиснах длан към устата й. — Тихо. Още не знам какво става. Добре ли си?