Катрин Каултър - В пропастта

Стояхме над двамата мъже и се опитвахме да нормализираме дишането си.

Чувахме мъже да си подвикват един на друг. Очевидно не бяха чули как двамата им другари се свлякоха на земята, слава Богу. Съвсем скоро, разбира се, щяха да забележат отсъствието им. Бързо съблякохме мъжа, който Лора удари. Беше доста дребен. Лора навлече панталона и ботушите му, а тези, които носеше досега, хвърли в храстите. Освободихме и двамата от оръжието им.

Отне ни три минути, не повече. Започнахме да си пробиваме път на запад, водени от случайните проблясъци на слънцето. На всеки десетина крачки заличавахме следите си. Напредвахме страшно бавно. И от двама ни се стичаше пот; от жажда бяхме изплезили езици. Високо над главите ни изкряскаха маймуни, скрити в гъстите корони на дърветата; разнасяха се и постоянни шумове от животни, каквито не бяхме чували през живота си. Но един различихме: тихо, предупредително изръмжаване. „Пума“ — прошепна ми Лора. Звярът знаеше, че сме там и го съобщаваше на братовчедите си наоколо.

Птички чуруликаха, а други грачеха по-силно и от Нолан, когато е най-бесен.

— Чуй ги само — отбеляза Лора. — Заобикалят ни отвсякъде, а те вдигат шум до Бога. О, Мак, как според теб влияе ледената киселина на животните? Имам предвид такива като Гръбстър и Нолан.

Спрях и я изгледах изумен.

— Не се бях сетил за тях. Ще заспят точно като нас. Не ти ли звучи логично? После ще се събудят точно като нас. Ще се оправят. — Стори ми се, че ще заплаче. — Глупости ти говоря. Положително ще се оправят. — Паниката й понамаля. — Най-вероятно Маги ги е нахранила. Не се притеснявай, Лора.

Продължихме да вървим — внимателно гледахме къде стъпваме. Така щяхме да изминем петстотин метра поне за три часа, прецених аз.

После внезапно заваля. Само се спогледахме, извихме нагоре глави и отворихме усти. Водата имаше великолепен вкус. После нещо с поне дузина чевръсти крачета попадна на бузата ми. Отърсих се от него, събрах длани и започнах да пия.

Поройният дъжд пробиваше дори гъстия зелен навес над главите ни; само след една-две минути вече не бяхме жадни. Бяхме вир-вода; от нас се вдигаше пара — толкова горещо беше. Чувствах се ужасно. Господи, мечтаех да съм на скиорска писта, а от устата ми да излизат облачета пара.

Вдигнах ръка и размазах мръсно петно върху бузата на Лора.

— Знаеш ли, Лора, когато долетях от Вашингтон само преди седмица, за миг не съм си представял, че ще попадна в екваториална гора с жената, която обичам и заради която пропътувах пет хиляди километра, за да се срещнем.

— И аз не съм очаквала подобно нещо — призна тя и целуна пръстите ми. — Но най-добре да открием Савидж и Шерлок.

Оставих оръжията на земята и закопчах ризата й, а после вдигнах яката.

— Добре е да сме по-закрити — обясних аз и закопчах и моята риза.

Стегнахме ръкавите на китките, натикахме крачолите в яките ботуши. Представляваха добра защита срещу всякакви същества.

Насочихме се на североизток, почти успоредно на онова, което приличаше на незавладян от джунглата терен в края на екваториалната гора; отстоеше на стотина метра от нас. Докато не се отдалечим от лагера, искахме да останем прикрити. След около час пак поехме на юг. За двадесетина минути стигнахме до края на джунглата. Гъсталаците изведнъж оредяха. Слънцето над главите ни грееше ярко, а въздухът моментално стана по-сух. Промяната в пейзажа наоколо не изглеждаше толкова драстична. Просто се озовахме сред по-малко обрасъл участък.

По моя преценка се намирахме на стотина метра североизточно от лагера.

В далечината се мяркаха планини със забулени от облаци върхове.

Нямаше никакви следи от хора — беше абсолютно безлюдно. Излязохме от един зелен свят — никъде по планетата нямаше толкова много същества. За по-малко от петнадесет минути слънцето изсуши дрехите и ни накара да почувстваме неутолима жажда.

— Нужна ни е вода — отбеляза Лора. — И подслон. — Посочи към сравнително близък хълм с дървета по билото му. Оттам сигурно бихме видели някакви признаци на живот, а дори и самия лагер. — Чуй — продължи тя.

Посочи нагоре. Над главите ни летеше малък самолет.

Именно тогава забелязах на неколкостотин метра от нас късата писта. Четириместна чесна се готвеше да се приземи.

Втурнахме се обратно в екваториалната гора и чухме как кацна. После изпълзяхме. Едва различихме как трима души слязоха и се отправиха към близкия джип. Не бяхме сигурни дали са мъже, или жени. Качиха се в джипа и поеха източно от пистата.