Катрин Каултър - В пропастта

Той поклати глава.

— Не. Идвам тук веднъж седмично да проповядвам на хората. Една от жените ми поднася храна.

Думите му се заваляха, преплитаха. Трудно го разбирах, но все пак схванах достатъчно.

— Кой ден е днес?

Наложи се да ми повтори отговора два пъти, та да съм сигурен. Четвъртък. Губеше ни се един ден.

— Къде сме, отче?

Погледна ме, сякаш съм си загубил ума.

— Точно извън пределите на Дос Бразос.

Отново се чуха тежки стъпки. Бяхме разкрити. През тесния прозорец едва ли би се промъкнало дори дете. Възрастният мъж ни погледна и изрече бавно:

— Няма време. Скрийте се под леглото. Аз ще се оправя с тях.

Ако ни издаде, шансовете ни, притиснати под леглото в далечния край, бяха минимални. Обаче нямахме избор. С Лора се напъхахме отдолу. Протритото одеяло поне се спускаше до пода. Едва успяхме. Лежах почти изцяло върху автомата, а Лора се притискаше до мен, опряла своя автомат в гърба ми.

Вратата се отвори, без да се почука. Видях поне три чифта обувки. Чух мъж да пита с писклив глас на испански:

— Отче, отдавна ли си тук?

— Да, още се храня.

— Чу ли някакви хора да тичат отвън?

— Само вас и вашите хора. Какво има? Пожар ли?

— Не, не, нищо подобно. Някакви хора — мъж и жена — държим ги, за да ги предадем на полицията. Избягали са. Не се притеснявай, отче. Ще ги намерим.

Отчето не каза нищо. Дали им правеше някакъв знак? Не. Мъжете се обърнаха и излязоха. Внезапно единият каза:

— Отец Орландо, Хестия спомена, че синът й има силни болки. Иска да го видиш сега. Ще дойдеш ли? Моите хора ще те придружат, за да те пазят от мъжа и жената.

— Ще дойда — отвърна отчето.

Носеше сандали на бос крак. Ходилата му бяха набраздени като кората на дърво.

Най-сетне вратата се затвори. Бавно изпълзяхме изпод леглото.

— Размина ни се на косъм — прошепна Лора, докато се отърсваше от праха.

Погледнах към малката маса. Там все още имаше три меки царевични питки. А аз бях гладен. Грабнах ги, навих ги на руло и дадох на Лора да си отхапе, след което ги натиках в устата си.

— Започвам да се чувствам отново човек.

Намирахме се в стара дървена барака — коридорите се виеха и образуваха нещо като тунели в заешка дупка. Първите две стаи, в които надникнахме, бяха празни, но в третата на долното легло с гръб към нас спеше мъж. Не помръдна. Тихо затворихме вратата и продължихме да търсим. Савидж и Шерлок трябваше да са в някоя от тези стаи.

Отново излязохме в коридора. Стигнахме до чупка и направих знак на Лора да не мърда, докато аз приклекнах и хвърлих бърз поглед. Толкова се смаях, че за малко да изпусна царевичните питки. На не повече от пет метра от мен поне десетина мъже на различна възраст, облечени във военни униформи и ботуши, стояха гърбом, мирно, с оръжие на рамо. Мълчаха, никой не помръдваше. Не чувах дори дишането им.

По-възрастен мъж, около петдесетгодишен, стоеше пред тях. Беше облечен в цивилни дрехи: бяла ленена риза, разкопчана на врата, памучни панталони и италиански мокасини. Беше съвсем плешив. Все едно нарочно си бе обръснал главата, за да прави впечатление. Беше едър, висок почти колкото мен и с яки мускули. През ръката му бе метната бяла престилка. Говореше бързо на испански. Разбрах почти всичко. Бавно се изтеглих назад, докато казваше:

— … трябва да намерим мъжа и жената. Те са опасни американски агенти. Дошли са да ни унищожат. Ако ги видите, не бива да ги убивате. Това е забранено.

Прошепнах на Лора:

— Отпред има дузина войници. Онзи, дето е разкарал другите от стаята, едър, мускулест и плешив ли беше?

— Не, не беше.

— Този май е шефът. Дава им нареждания за нас. Не иска да ни убие. Предполагам, че това е добра новина. А, да — облечен е елегантно. Да изчезваме.

Бързо стигнахме до другия край на коридора — до голяма двойна врата. Опитах лъскавата месингова дръжка. Завъртя се лесно и безшумно. Влязох и се завъртях така, че да покрия пространството с дулото на оръжието си. На пръв поглед бе много изискан кабинет, с доста позлатени старинни мебели и няколко невероятни персийски килима. Не се виждаха нито телефон, нито факс, нито компютър, които да са ни от помощ.

Вмъкнахме се вътре и заключих вратата.

— Кабинетът на шефа — предположих аз. — Шефът на това място. Вероятно онзи, плешивият, при войниците. Чудя се кой ли е, по дяволите. Не виждам дори телефон. Сигурно се свързват чрез радиостанция.

Лора вече стоеше зад огромното бюро стил Луи XIV и преглеждаше книжата отгоре. Огромният стъклен прозорец зад нея гледаше към малка, оградена английска градина с тропически цветя и растения.