Катрин Каултър - В пропастта

Посегнах да я докосна, но се възпрях. Още не бях достатъчно овладян.

По бузите й се виждаха сълзи. Не можех да го понеса. Именно тогава я докоснах и избърсах сълзите й с пръст.

— Съжалявам, Лора. Какво стана?

— Упоиха ни.

Направих грешката да погледна надолу към тялото й. Стиснах зъби и се претърколих настрана. Все още бях възбуден. Скочих, грабнах дрехите си от пода и бързо навлякох гащетата и панталоните.

Сега, облечен, се почувствах по-нормално. „Пребори се — повтарях си аз. — Пребори се.“

Коленичих до нея. Широко разтворените й крака бяха привързани към малки халки на пода.

— Съжалявам — промърморих. — Господи, колко съжалявам! Не си давах сметка… Не знаех…

— Не ти ме върза, Мак. Добре съм. Успя да спреш.

Ръцете ми трепереха. Отне ми време да развържа китките и глезените й. Тя бавно събра крака и седна. Търкаше китките си.

— Благодаря ти, Мак.

— Къде са дрехите ти?

— Не знам.

Свалих ризата си и й я подадох. Докато я гледах как я облича и закопчава, мозъкът ми някак натежа. Потребността да я обладая постепенно намаляваше. Успявах да се контролирам.

Стана и отиде до тясното легло в ъгъла на малката стая, където се намирахме. Ризата ми стигаше до средата на бедрата й. Седна на леглото и продължи да разтърква китките си.

Седнах до нея. Не възнамерявах да я докосна. Опасявах се да не изгубя отново контрол.

— Какво стана? Къде сме?

— Не знам испански и не разбрах какво говорят. Ти започна да се пробуждаш, но още беше гроги. Видях ги как ти сложиха инжекция.

Тя неволно потрепери.

Притиснах я силно към себе си.

— Победихме ги — промълвих аз и разтърках гърба й. — И двамата вече сме добре.

Облегната на рамото ми, тя отбеляза:

— За тях всичко е игра. Искаха да се позабавляват. Взеха ми дрехите и ме завързаха; сложиха те отгоре ми като жребец върху кобила. Навряха лицето ти между краката ми. Дръпнаха те оттам, но се заливаха от смях. После единият, вероятно главатарят, каза нещо и ни оставиха сами.

Тя отново заплака. Целунах я по косата и продължих да я галя по гърба.

— Всичко е наред — уверих я аз.

— Само защото се съвзе достатъчно, за да разбереш какво правиш. Страхувах се, че няма да спреш. Господи, Мак, беше ужасно.

Била е завързана, гола, безпомощна. За миг затворих очи, зашеметен от цялата чудовищност. Ако не бях успял да се спра, то…

— Искали са да те изнасиля ли?

— Очевидно. Странно, но фактът, че си ти, а не съзнаваш какво вършиш, правеше нещата още по-лоши. Ти не беше моят Мак, а някакъв непознат, на когото не му пука коя съм. Различаваше аромата ми, възприемаше ме като жена и това ти стигаше. Лекарството — опиат започваше да действа.

— Лекарството — промълвих аз бавно. — Влияе на секса, нали помниш какво ми каза?

— Да. Вероятно именно това сме търсили. Приложили са ти го, за да видят как ще ти въздейства.

Идеше ми да ги убия. Бяха ни третирали като опитни животни, за да проверят ефекта от опиата.

— Сигурно са ти вкарали много повече от необходимото човек да се отдаде на секс.

— Нищо чудно. И все пак чувството не беше най-приятното нещо на света. — Усетих я как се усмихва. Стиснах я за рамото. — Нараниха ли те?

— Нямам такова усещане. Представа нямам обаче колко време съм била в безсъзнание. Дадоха ми да дишам амоняк. А когато те сложиха отгоре ми, напълно се свестих. Господи, Мак, какъв кошмар! Не можех да направя нищо, а ти не беше на себе си. После забелязах как се съвземаш — тогава започнах да ти говоря и накрая ти си възвърна контрола.

— Имаш ли престава къде сме?

— Не. Главата ми се избистри преди около час. Зная обаче, че е нощ. Според часовника ми е малко след десет.

Малката стая нямаше прозорци. Беше почти квадратна, четири метра, с едно-единствено легло, стар парцалив килим, тоалетна и мивка в далечния ъгъл.

— Метнаха ледената киселина в къщата някъде около осем вечерта — напомних аз.

— Но колко време е минало? Часове? Дни? Не знам, Мак. Но ще ти кажа едно: ако в момента разполагам с пистолета си, кълна ти се — ще прострелям първия мъж, който си подаде главата през вратата. Просто не ми се вярва, че го направиха. А и как само се смееха.

— Колко бяха?

— Трима. После онзи, когото смятам за главатар, влезе и ги накара да се ометат. — Помълча и добави: — Всички говореха испански. Едва ли се намираме в Орегон.

— Вероятно сме в Мексико — предположих аз.

— Възможно е. Или в Колумбия. Помниш ли как преди няколко години измъчваха и убиха в Мексико агент от ОБН? Случаят остана без последствия.