Катрин Каултър - В пропастта

Усмихнах се.

— Не е за чудене, ако съм уцелил някое от копелетата. Сега са наясно, че сме въоръжени и няма да се втурнат към нас. Сигурно са чули как извиках на Шерлок и Савидж да се обадят на полицията за подкрепление. Стегни се, Лора. Мисли за мен като за бронирана жилетка.

Лицето й бе покрито с пръст. Тя изплю част от нея.

— Господи, това е невероятно. Какви хора биха нападнали федерални агенти?

Сега вече лежах наполовина върху нея. Последвах нови три изстрела, но насочени към къщурката. Не се изненадах да чуя ответен огън оттам. Не се лъжех: последва нов крясък от болка. Шерлок и Савидж бяха уцелили някого. Колко бяха?

Последва тишина. Дори гларусите мълчаха. Лора започна да се измъква изпод мен.

— Не. — Хванах я за рамото. — Не мърдай засега. Изчакай още няколко минути. — После се провикнах: — Савидж, обади ли се?

В отговор той извика:

— Ченгетата ще бъдат тук след три минути.

Нещо в тона му обаче не ми хареса; нещо не звучеше както трябва.

Погледнах към небето. Поне още петнадесет минути щеше да има светлина. С Лора разполагахме с три камъка за прикритие. Чудесно, няма що.

Тя отново се размърда, за да се настани по-удобно, и попита:

— Колко са?

— Не знам. Поне трима. Възможно е двама да са ранени. Сега ще изчакаме Шерлок и Савидж. Не вярвам да продължи дълго.

Стояхме неподвижно в продължение на две минути. Лора отново изплю малко пръст.

Вратата на къщата се отвори. Чух Савидж да вика:

— Хайде, Мак. Тичайте!

Хукнахме приведени — бягахме на зигзаг, както ни бяха учили, а Шерлок и Савидж ни прикриваха. Изстреляха поне по един пълнител. Чуха се три-четири изстрела от нападателите ни, но въобще не стигнаха близо до нас. И пак настъпи тишина.

Буквално натиках Лора през вратата, обърнах се и стрелях няколко пъти, докато Шерлок и Савидж отстъпваха с гръб към къщата. Затръшнах вратата, приклекнах, обърнах се и видях, че двете жени се смеят.

— Браво на вас двамата — обяви Лора, прегърнала Савидж. — Наистина спасихте кожите ни.

„Е — помислих си аз, зяпнал жените. — Всеки реагира различно, когато стрелят по него.“ Проверих тясното прозорче към скалите. Нищо. Дръпнах плътно завесите. Застанал до другия прозорец, Савидж кимна и съобщи:

— Никой не се вижда в тази посока.

После се загледа в съпругата си и Лора. Лицето на Лора беше мръсно, а почти цялата й коса се бе измъкнала от шнолата. Шерлок й се хилеше насреща като малоумна.

— Имаш пръст в ухото — заяви и я извади.

— На кого се обади Савидж? — попитах аз.

Той също дръпна завесите.

— Прерязали са телефонния кабел, Мак. Тук сме сами и няма никакви изгледи за помощ.

— По дяволите! — възнегодувах аз. — Тези типове си ги бива. — Отидох в кухнята да проверя задната врата. Върнах се с две бири, останали във всекидневната. Погледнах Лора и Шерлок; разбрах, че в никакъв случай няма да отстъпят. Извадих монета от джоба си. — Казвай, Шерлок — подканих я аз.

Няма справедливост. Двете отпиха от бирите без никакво чувство за вина.

— Доста са дръзки — обяви Савидж, който чистеше оръжието си до прозореца. — Не са най-добрите стрелци, но в момента се изживяват насериозно.

— Моля те, кажи ми, че в колата под наем има клетъчен телефон, Дилън — обади се Шерлок.

— Щях, ако отговаряше на истината — отвърна Савидж.

— Доста е потискащо — прецени Шерлок. — Ще ми се да не бях изпила бирата толкова бързо.

Проверих резето и напъхах облегалката на стола по-плътно под дръжката на вратата.

— Когато се стъмни, трябва да се измъкнем оттук — промърморих аз.

— Вече е достатъчно тъмно — отбеляза Лора. — Всички тръгваме още сега. Да се опитаме да стигнем до твоята кола, Мак. Сигурно ще успеем да избягаме.

Видях я как хапе долната си устна и гледа към Савидж, който засега мълчеше. Най-накрая той се обади:

— Съгласен съм. От половин час не сме чули нищо. Ако искаха да ни убият, щяха да продължат да стрелят. Да, хайде да се опитаме да се измъкнем от тук.

Предпазливо отворих входната врата. Изчаках, измъкнах се навън, погледнах към скалите и бавно направих дъга със своя ЗИГ към терена наоколо. Над водата висеше пълна луна, но пред лицето й не спираха да пробягват тъмни облаци. Нощта се очертаваше, слава Богу, благословено тъмна. Изчаках луната отново да се скрие и приведен изтичах до форда. Савидж, Шерлок и Лора ме следваха по петите.

Двете жени вече се намираха вътре, залегнали на задната седалка, а Савидж — на мястото до шофьора. Завъртя ключа в стартера. Нищо не последва. Опитах отново и се отказах.