Катрин Каултър - В пропастта

— Някой е изключил запалването — обявих аз.

— Направили са го доста тихо — констатира Савидж. — Хайде да се връщаме вътре. Ще ви прикривам.

Докато тичахме обратно, никой не се опита да ни застреля. И четиримата се озовахме пак в къщата. Залостихме здраво входната врата. Савидж подхвърли:

— Интересно. Намираме се в Америка, а на практика сме откъснати, също както си бил ти в Северна Африка, Мак.

Сетих се за деня, когато си помислих, че е настъпил сетния ми час. Ала тогава се оказа, че наблизо има помощ.

Лора поклати глава — чертите й бяха изострени.

— Трябваше само аз да съм тук. Няма значение, че и вие сте ченгета. Тази задача не е ваша. Вие сте невинни свидетели. Съжалявам, че ви забърках.

— Взех решението заедно с теб — напомних й аз. — Невинните свидетели са Шерлок и Савидж.

— Престани, Мак — сряза ме Савидж.

— Кафе — предложи Шерлок. — И без това ще трябва да започнем да варим кафе и да изчакаме шерифката да дойде. Нали има вероятност да намине?

— Не ми се вярва да ни оставят да седим и да дремем тук цяла нощ, Шерлок — обади се Савидж. — Рано или късно ще ни нападнат.

— Интересно как стреляха по нас поне десетина пъти, Лора, а не ни уцелиха. Не е ли странно?

— Да не би поради някаква причина да не ни искат мъртви? — промърмори Савидж; черните му вежди се бяха стрелнали нагоре.

— Знае ли човек? — промълвих аз.

В следващия миг стъклата на трите прозореца в предната част на къщата се разбиха и ни посипаха с парчета стъкло и плат от завесата. На пода паднаха тежки метални цилиндри и се затъркаляха. Издаваха високи съскащи звуци, а от тях излизаха облаци тежък дим. Димът беше задушаващ и горчив — направо изгаряше дробовете.

Не разполагахме с никакво време. Погледнах Лора, зяпнала един от сивите цилиндри, който не преставаше да бълва дим на два метра от нея.

— Ледена киселина е — обяви тя. — Страшно съжалявам. Страшно.

Исках да й кажа, че вината не е нейна. Отворих уста, нагълтах част от киселината и изпитах усещането, че езикът ми ще пламне. Идеше ми да изкрещя от болка, но гърлото ми гореше. Губех сили — чувството беше много странно. Започвах да изпитвам студ, устните ми се вдървиха, зъбите ми тракаха. Именно затова я наричат ледена киселина. Смразява те, преди да те повали.

Преди да затворя очи видях Савидж да притиска Шерлок към себе си. Лора лежеше на пода със свити към брадичката колене. Не мърдаше. Направих опит да стигна до нея. В следващия миг не я виждах. Клепачите ми замръзнаха, а от очите ми потекоха сълзи и като ледени ручейчета се плъзгаха по бузите ми. Исках да кажа на Савидж, че трябва да се измъкнем от тук.

В следващия миг вече не усещах нищо.

Знаех, че съм буден, защото се чух да стена. Не усещах обаче никаква болка. Лора повтаряше името ми нескончаемо.

— Мак, не го прави! Моля те, моля те, Мак. Спри! Събуди се.

Отворих очи и се вторачих в Лориното лице под мен.

— О, слава Богу, буден си. Мак, престани!

За миг не разбрах за какво говори. Какво да спра?

— Мак, моля те. Махни се. Престани, Мак.

Не, не изпитвах никаква болка, а усещах силно напрежение. Това ме разтърсваше. Нищо не разбирах.

— Мак, събуди се!

Бях върху нея. И двамата бяхме голи, аз бях между краката й. Всеки миг да се изпразня в нея. Изпитвах невероятна похот — едва ли щях да се овладея.

— Лора. Господи, Лора.

— Мак, спри се!

— За Бога, няма да мога.

Дишах учестено; положих усилия да забавя движението на тялото си. Потребността да се изпразня в нея ме убиваше. Стегнах мускули и изкрещях. Нямаше да я изнасиля. Не! И въобще не разбирах откъде тази потребност да го сторя. Тя ме привличаше неустоимо да не спирам действията си, да продължавам; отново извиках, опитах се да възвърна съзнанието си, волята. Усещах тялото й до своето и се усъмних в способността си да се въздържа.

Погледнах към нея — по бузите й се стичаха сълзи.

— НЕ! — изкрещях с отметната назад глава.

Отместих се от нея и се стоварих на дървения под. Лежах задъхан, ругаех, а потребността да я обладая обземаше цялото ми тяло.

— Мак… — Гласът й сякаш идваше от много далеч, а знаех, че лежи до мен. — Добре ли си?

В гласа й вече не се долавяше страх, а само облекчение. Обърнах се към нея. Гледаше ме и се усмихваше. Именно тогава видях, че ръцете й са завързани над главата, а краката й са разтворени с въжета на глезените. Тя беше абсолютно безпомощна. А аз — не. Не бях и съвсем гол. Бях с маратонки и риза.

Поемах си дълбоко дъх; вдишвах и издишвах и отчаяно се стараех да проясня ума си.