Катрин Каултър - В пропастта

Отдалечих я малко от себе си.

— Слушай, Лора. Не мисли за това. С нищо няма да ни помогне. Виждала ли си Шерлок или Савидж?

Тя поклати глава.

— Събудих се и бях сама. Когато ме вкараха в тази стая, беше празна. Нямам представа къде са те държали, но двама буквално те довлякоха тук. Беше в унес. Хвърлиха те върху леглото и ти сложиха инжекцията. Пет минути по-късно те поставиха върху мен. Те са животни.

— Какво ли щеше да стане, ако не се бях овладял? Ако съдя как се чувствах, или щях да продължа, докато умра, или въздействието на опиата най-после щеше да свърши. Дали пък не са искали да видят именно това? Питам се дали са организирали залагане?

Тя се отдръпна от мен.

— Но ти успя да се спреш, Мак.

Целунах я по устата. Пригладих косата й, прокарах леко палец по веждите.

— В някакъв момент осъзнах, че си ти. Обичам те, Лора. Няма начин да те нараня.

— Е, тогава хайде да се справим с тази каша и да се оженим. Става ли, Мак?

Не ми се вярваше, че трябваше да стана на двадесет и девет години, за да намеря тази жена. Целунах я по върха на носа.

— Точно в тази последователност.

Погледнах малките халки на дървения под. И друг път ли са го правили? Водят жена, редуват се и дяволски се забавляват? Опиатът си го биваше. Продължавах да съм възбуден.

Погледнах Лора. Косите й обрамчваха лицето й и падаха свободно дълги и лъскави. Не вярвах на очите си.

— Сресали са те, така ли?

— Да — отвърна тя, без да ме поглежда. — Дори нещо повече. Изкъпаха ме, измиха косата ми и ме напарфюмираха. Те наблюдаваха, а две жени свършиха работата. Жените не говореха английски. После ме доведоха тук. Останах с впечатлението, че са го правили и преди с други жени.

Придърпах я отново плътно към себе си и този път наистина долових аромат на мускус. Изпитах желание. Не от най-силните, но не исках отново да се подлагам на изпитание.

— Жаден съм — обявих аз.

При известно разстояние помежду ни нещата бяха по-лесни. Отидох до мивката. Беше напукана и ръждясала — съперничеше по възраст на килима пред леглото. Водата обаче потече хладна и бистра. Измих си лицето. Ароматът на Лора изчезна. Тежестта в главата ми започна да намалява. Можех да мисля за повече от едно нещо, да различавам повече от едно възприятие. Но ме бе обзело единствено желанието да ги убия. Знаех, че не бива да е така.

Лора се изправи.

— Отдалечи се, защото опиатът пак ти подейства ли?

— Да, но сега е по-добре. Не се притеснявай за мен. — Поклатих глава и промълвих: — Не. Забрави каквото ти казах. Ако започна да те гледам странно или да говоря странно — въобще нещо, което не е в реда на нещата — бързо се отдалечи от мен. Ако не можеш — халосай ме по главата. Брани се. Чуваш ли ме?

Тя дълго изучава лицето ми, после кимна. Когато пристъпи към мен, заобиколих, за да стигна до леглото. Докато плискаше лицето си с вода, подхвърлих:

— Трябва да измислим начин да се измъкнем от тази проклета стая.

Огледахме помещението: имаше една-единствена врата, беше без прозорци.

— Дали ще ни нахранят? — Изпитвах страхотен глад, а стомахът ми се беше свил на топка. Не това обаче имах предвид. — Ако ни донесат храна, ще имаме възможност да се измъкнем.

Нахраниха ни десет минути по-късно. Просто вратата се отключи, много бързо се отвори и се появи момче с две големи чинии в кльощавите си ръце. Зад него застана мъж с готов за стрелба автомат АК–47. Не пристъпи навътре — остана на прага, насочил оръжието към корема ми, през цялото време нащрек и готов.

Дори не чух кога затвориха и заключиха вратата. Очите ми не се откъсваха от храната: купчина царевични питки, боб, парчета говеждо с картофи, пълнени чушки и лук. Бях толкова гладен, че ми се стори едно от най-вкусните неща, които някога съм ял.

Оставиха и кана със студена вода. Изпихме я цялата, защото чушките бяха страшно лютиви. Лора погледна празните чинии и отбеляза:

— Надявам се да не ни прилошее след това натъпкване.

— Перспективата не е особено добра — съгласих се аз; сетих се как преди две години се дехидратирах и свалих пет килограма, след като ометох всичката риба, която бях наловил. — Един тип с автомат АК–47. Според мен трябва да застанем до вратата, та ако пак се появи сам, да сме в позиция да го повалим.

Лора кимна.

— Разполагаме с тънка възглавница и одеяло, но ще ги наглася под чаршафа. Дано в първия миг се подведат, че спим в леглото.

Направихме го и отстъпихме да видим резултата.

— Не е особено обнадеждаващо, но горещо се надявам да изиграе ролята си — казах аз. — Къде ще застанеш?