Катрин Каултър - В пропастта

Аз застанах откъм дръжката, а Лора — зад вратата. Беше свалила тежкия порцеланов капак от казанчето и го притискаше към гърдите си.

— Сигурно се досещат, че няма да бездействаме — напомни тя. — Ще очакват да предприемем нещо. Възможно е дори в момента да ни наблюдават.

И на мен ми бе хрумнало същото. Започнах да оглеждам стаичката сантиметър по сантиметър. Не открих нищо, което дори бегло да напомня за обектив на камера или шпионка. Отново седнах.

— Моля се на Бога Шерлок и Савидж да са добре.

— Може докато говорим, Шерлок да седи на пода, притиснала капак на казанче към гърдите си.

Чакахме. Мина много време. Заспахме. На следващото утро се събудихме рано. Часовникът ми показваше шест и половина.

Точно в седем ги чухме да идват.

В бравата се превъртя ключ. Вратата бавно се отвори. Никой не каза нищо, никой не влезе. През прага се изтърколи цилиндрична кутия. Скочих, грабнах я и я хвърлих в тоалетната. Пуснах водата. От тоалетната чиния заизлиза дим. Поставих капака отгоре. Бях вдишал съвсем малко от газа. Не усетих нищо.

Чух някакъв мъж да се смее. Обърнах се — двама ме наблюдаваха от прага.

— Asi se hace! — прозвуча плътен, басов глас. Ниският, космат и тъмен мъж носеше военна униформа като партньора си. После заговори на английски със силен акцент: — Si , добре го направи. Знаехме, че ще ни чакате. А сега, щом си свършил, тръгвай! — Размаха автомата към мен. — Жената още спи ли? Изтощи я, а?

Направих крачка напред, без да изпускам от поглед двамата мъже. Мъжът с басовия глас вдигна оръжието си, но не каза нищо повече, защото Лора се надигна, пристъпи иззад вратата и стовари върху главата му тежкия порцеланов капак на казанчето.

Другият се втурна през прага и впи очи в Лора, готов за стрелба с автомата АК–47.

Извиках и скочих към него. Успя да завърти автомата, но после простена силно и се стовари на пода — Лора го беше халосала с капака през лицето.

Първият мъж се опита да се надигне. Лора спокойно се наведе и отново го удари. Срита и двамата силно в ребрата.

— Бързо затвори вратата — наредих й аз.

Хванах по-едрия под мишниците и започнах да го тегля навътре в стаята. Лора се зае с другия тип.

Взех един от автоматите и погледнах през вратата. Пред стаята минаваше дълъг тесен коридор. Не се виждаше друг човек.

— Трябват ни дрехите им — прошепнах аз.

Пет минути по-късно закопчавахме камуфлажните униформи и затягахме връзките на ботушите. Лора бе съдрала ръкавите на бялата ми риза, за да ги напъха в ботушите. Направи няколко крачки и ми се усмихна.

— Сега вече е добре. Късмет е, че единият е по-едър. Дрехите му ти отиват.

Отне ни малко повече време да завържем мъжете. Лора ги съблече напълно и завърза по един крак и на двамата към халките на пода, където преди я бяха разпънали. Надигна се, избърса ръцете си и ме погледна.

— Да се махаме. Савидж и Шерлок трябва да са някъде наблизо.

Заключихме вратата и поехме наляво — просто защото съм левак и именно натам се насочих първо. Всеки от нас разполагаше с пълен пълнител в автомата и с по още един, взет от коланите на мъжете.

Бях въоръжен и опасен и не се чувствах никак благоразумен. Лора бе прибрала косата си под военното кепе. От разстояние три-четири метра в първите секунди можеше да я вземат за мъж.

— Глупаците са се облекли като военна полиция — прошепна тя.

— Не се оплаквай. Не е изключено да ни помогне, ако успеем да се измъкнем оттук.

Ботушите вече ме убиваха.

Чухме тежки стъпки зад нас. Вдясно от нас имаше врата; третата от тази страна на коридора. Отворих я възможно най-тихо и се вмъкнахме вътре. Ослушахме се. В следващия миг някой зад гърба ни си прочисти гърлото.

И двамата се извърнахме — възрастен мъж седеше до малка маса в ъгъла; забулен от сенките до тесен висок прозорец, ядеше супа. Беше плешив и бръчки браздяха лицето му с дълга, мръсна, сив брада. Старото му, тъмнокафяво вълнено расо бе привързано с въже на кръста.

Зяпаше към нас, поднесъл към устата си парче царевична питка. Прошепнах му на испански да не мърда.

— Quedate , отче. Дори брадата ти да не трепне.

Погледнах към Лора. Стоеше, прилепила гръб към вратата; ослушваше се и ми направи знак да мълча.

Тежките стъпки отвън подминаха вратата. Никой не се спря. Отчето не помръдна.

— Кои сте вие? — попита той на испански със старческия си глас.

— Американски федерални агенти. Дрогираха ни и ни докараха като пленници тук. Ще ни убият, ако ни заловят отново. Опитваме се да избягаме. И ти ли си пленник, отче?