Катрин Каултър - В пропастта

— Не съм длъжен да говоря с вас и искам да се махате и двамата.

Пол стана и излезе от всекидневната.

Тръгнах след него. Когато чу стъпките ми, той се затича по стълбите, като прескачаше по три стъпала наведнъж. Не успях да го догоня — заключи се в лабораторията. „Господи — помислих си аз, — цялата тази история е налудничава.“ Вратата бе метална и стабилна. Нямаше никаква надежда да я разбия. Наредих му да ме пусне, умолявах го да ми каже какво става, преди да дойдат с разрешение за обиск, но той остана зад затворената врата.

След десет минути усетих Савидж да ме докосва по рамото.

— Хайде да вървим — предложи той. — Трябва да се прегрупираме. Време е Лора да се обади на шефа си в ОБН и те да продължат със случая. Не е зле да поискаме разрешение за обиск. Ще осигури възможност за подробен разпит и на него, и на Тарчър. Господи, уморен съм. Късният полет си казва думата.

— Защо с Шерлок не си починете малко, когато се върнем в къщурката?

Хванати за ръце, с Лора наблюдавахме как слънцето се потапя в океана. Вечерта беше мека, духаше лек ветрец. Вървяхме по скалите, но спирахме на всеки две-три крачки, за да се целунем или да поговорим.

— Прав си — отбеляза тя, обгърнала врата ми с ръце.

— Този път за кое по-точно?

Целунах я, докато остана без дъх. Най-сетне успя да се отдръпне.

— Днес разговаряхме с почти всички. Ти предизвика Тарчър. Притисна Пол и той се затвори в лабораторията. Не знам какво още да предприемем. Ако нямаш по-добра идея, време е да се обадя на шефа си и да извикаме хората от ОБН.

Савидж бе съгласен с нея. Аз — също. Поразяваше ме как така, след като се бях запознал с Лора преди по-малко от седмица, знаех, че е честна и — бях готов да се обзаложа — предана. За по-малко от седмица бях абсолютно наясно относно желанието си да не се разделям с нея.

Не откъсвах поглед от Лора. Носеше маратонки „Найк“ тесни джинси, широка бяла риза. Шнола прикрепяше косите й. Беше си сложила коралово червило и никакъв друг грим. Но почти изтрих червилото с целувките си. Погледнах устните й и приех за въпрос на чест да премахна и малкото останало червило по тях. Хванах я за рамото и я спрях. Погледнахме океана, проследихме полета на няколко гларуса, които кръжаха и търсеха нещо за вечеря във водите. Беше мирно и спокойно; долавяше се дъхът на солена вода.

— Хайде да поседнем — предложих аз. Намерихме три удобни камъка на три метра от ръба на скалите. — Говори ми.

— Искаш да ти кажа колко сексапилен изглеждаш ли?

— Да, но това ще почака. Разкажи ми за себе си, Лора.

— Няма нищо необичайно в детството ми, Мак. Живях доста нормално. Израснах в Такома, Вашингтон. Майка ми и баща ми бяха привързани към мен и по-големия ми брат. Като дете свирех на кларнет. Имах страхотна техника, но нещо не ми достигаше и никога нямаше да стигна смайващи върхове. Веднъж в гимназията мама ми каза, че съм хубавичка, но същото не важи за звуците, които излизат от кларнета ми. Заминах за колежа в Бостън; отказах се от кларнет — музикалният свят не загуби — и завърших психология. Винаги ми се е искало да съм ченге. По-големият ми брат Алън е детектив в отдел „Убийства“ в Сиатъл. И татко беше ченге. Вече е покойник. Мама живее близо до брат ми и семейството му в Сиатъл.

Вятърът, усилил се през последните пет минути, измъкна няколко кичура и ги разпиля по лицето й. Наблюдавах как залязващото слънце хвърля сенки върху лицето й.

В следващия миг един куршум се заби в камъка на сантиметри от ръката й. Тя ме погледна изумена, докато я сграбчвах, за да я съборя на земята. Свихме се зад камъните. Е представляваха кой знае какво укритие, но не разполагахме с друго.

Последваха още два изстрела — единият куршум се заби в земята до нас и разпръсна пясък и камъчета. Сграбчих главата на Лора и я притиснах към пръстта. Надявах се, че прикривам останалата част от нея с тялото си.

Наведох се към ухото й:

— По дяволите, на десет метра сме от къщурката, а няма и храст за прикритие.

Разнесе се нов изстрел. И този куршум се заби в земята до нас. Притиснах я по-плътно под себе си.

Погледнах към къщурката през празното пространство и забелязах, че входната врата леко се отваря.

— Шерлок, Савидж — извиках аз. — Стойте вътре. Извикайте ченгетата.

Поне шест куршума бяха изстреляни към къщата. Тези изстрели дойдоха отдясно, близо до скалите. Извъртях се, измъкнах своя ЗИГ, подпрях се на лакът и стрелях в тази посока. Чух крясък.