Катрин Каултър - В пропастта

За мое разочарование чесната вече се насочваше към планините.

— Ще ми се — промърмори Лора — самолетът да се бе задържал. Щяхме да убедим пилота да ни измъкне.

— Нужен ни е само Савидж — отвърнах аз. — Има книжка. Може да кара всичко на този свят.

С Лора отново излязохме от екваториалната гора. Усещането от сухия въздух бе великолепно. Лора вдигна лице към прежурящото слънце.

— Някъде по средата на следобеда е — уточних аз. — Има още поне четири и половина часа, докато се стъмни.

— Защо не поразузнаем наоколо и да потърсим начин да се върнем в лагера?

— Гладен съм — заявих аз и погледнах корема си.

Ръката ми застина. Видях как очите й проследиха движението, а после се разшириха от тревога. Изведнъж се почувствах неудържимо възбуден. Господи, отново започвах да губя контрол. Лора ме гледаше вторачено.

— Мак, какво има?

Сграбчих я, притиснах длан към устата й и почти просъсках:

— Лора, време е да се любим. Хайде да го направим тук, в този момент. Трябва да…

— Мак, престани!

Чувах гласа й, но думите нямаха никакво значение. Желаех едно-единствено нещо и щях да го направя. Опитвах се едновременно да съблека ризата й и да сваля ципа на панталоните си. Дори не си мислех да я докосвам. Исках само да проникна в нея, и то точно в този момент. Тя успя да се откопчи от мен.

За секунда здравият ми разум надделя и прегракнало съобщих:

— Отново ме завладява, Лора. Не съм сигурен доколко ще успея да го задържа под контрол. Ще те нараня. Изчезвай, по дяволите. Бягай!

— Мак, можеш да се контролираш. Вече успя.

— Моля те, Лора.

Сграбчих я и почти я съборих по гръб. Тя се удари в едно дърво, но не падна. Вместо да побегне, пристъпи напред и ме ритна в чатала. Дъхът ми секна. Болката замъгли съзнанието ми. Стоях наведен над нея като старец и разбирах, че болката ще става все по-лоша. Така и стана. Простенах, хванах се за корема и се превих. Изчаках ужасната агония да премине. Опитвах се да дишам и да не се стоваря на земята, където да заплача като бебе. Лора стоеше на метър от мен, без да промълви и дума.

— Добро попадение — отбелязах аз, когато имах достатъчно сили да заговоря. И двамата не помръднахме. Продължавах да стоя приведен и чаках да се съвзема. — Е, слава Богу, вече не е така ужасно — обявих аз след време и бавно се изправих. — Господи, не мога да повярвам, че опиатът ми влияе така. Сякаш съм животно, което изпитва болка и трябва да се разтовари от нея. Вероятно щеше да ти се наложи да ме убиеш, за да ме спреш, ако не бе проявила изобретателност. Направо изби всякаква мисъл, всякаква похот от ума ми.

— Не знаех какво друго да предприема. Сигурен ли си, че си добре, Мак?

— Не се налага да ме риташ поне за момента. Отново съм си аз. Желанието ми за секс премина, макар че преди малко го исках повече от живота. Ха, за момент си въобразих, че сексът представлява живота! Как е възможно някои хора да плащат за този опиат?

Леко докосна устните ми с пръсти.

— Само ми дай знак, ако се налага отново да те ритна.

— Мисля, че няма да се стигне дотам — отвърнах бавно аз.

Седнахме на земята и се облегнахме на едно дърво — осигуряваше сянка горе-долу колкото едно лисо от дърветата в екваториалната гора.

— Не ни убиха, Мак. Доведоха ни тук, но си играят с нас — грозни игрички, ако трябва да съм точна. Не ни измъчваха обаче. Наркотрафикантите не постъпват така. Те унищожават всеки, когото смятат за заплаха за действията и. Стреляха по нас при „Къщурката на гларусите“, но не с цел да ни убият. Искаха да ни вкарат вътре, за да използват ледената киселина, та да ни докарат тук, където и да се намира това място.

— Ами ако са ни отвлекли, защото са им нужни опитни мишки за дрогата им?

— Щяха да отвлекат хора от улицата, а не четирима федерални агенти. — Хвана ме за ръка. — Трудно е за вярване, Мак, но имат указания да не ни убиват. Сещам се само за един човек, който се интересува дали си жив, или мъртъв: Джили. Ако не беше замесен в тази история, сигурно щяха да ни убият.

— Не — възразих аз. — Пол е. Дал е нареждането, защото знае колко ще бъде наранена Джили, ако ме убият.

— Съжалявам, Мак, но разсъждавай обективно. Четирима федерални агенти се въртят в Едгертън. Нещата започват да се нагорещяват. Джили, Пол, Молинас и Тарчър са замесени. Искат да спечелят време, за да прикрият следите и да изчезнат, преди ченгетата да ги заловят. Има и още един тип, за когото ти споменах: Дел Кабризо, шеф на картела „Майл“. Смятаме, че той е основната фигура зад разработването на опиата. Джон Молинас е само един от лакеите му. Използвал го е, за да стигне до Тарчър, до Джили и Пол. Асайлъм Тарчър се е намесил в момента, когато е докарал Пол и Джили в Едгертън. Но само Джили има власт да ни запази живи. Само тя дърпа конците. Или не ни убиват, или проблемите около приготвянето на опиата за пазара не се разрешават. Напуснала е болницата, за да избяга от теб, Мак. Знаела е, че няма да престанеш да се занимаваш със случая. Надявала се е, че като изчезне, ти ще се прибереш вкъщи.