Катрин Каултър - В пропастта

Шерлок се засмя.

— Ще се наложи отново да убия Марлин. Чувам кикота му, виковете. Ще го убия и ще видя дали ще се върне от света на мъртвите.

— Да, убий го — насърчи я Савидж, като я гледаше в очите. — Убий го отново, Шерлок. Само ти можеш да го направиш. Веднъж успя, и сега ще се справиш. Убий го, ритни го няколко пъти, върни се при мен и остани. Имам нужда от теб тук.

— И аз имам нужда от теб, Дилън — промълви тя и затвори очи.

Погледът на Савидж ме потресе. Стиснах го за рамото.

Именно в този миг си дадох сметка, че Джили е била дрогирана, когато се е хвърлила от скалите. Опиатът я бе влудил, също както въздействаше сега на Шерлок. Когато е открила, че Лора е агент от ОБН, че я е предала, са започнали да я преследват натрапчивите образи на Лора. Не е имала сили да го понесе. Затова е насочила поршето към ръба на скалата.

Обърнах се към Лора. Още гледаше планините на изток. Исках да я успокоя, че всичко ще е наред, но нещо ме възпря. Лора се справяше чудесно. Добре беше. Усмихнах се и с цялото си съзнание си давах сметка, че тази жена, която познавах от по-малко от седмица, ще реши колко по-добре е да живее с мен, отколкото без мен.

Опитахме се да сведем до минимум риска, на който се бяхме изложили. Седяхме плътно притиснати един до друг. Не допусках, че някой от хората на Молинас ни е проследил, но не можех да съм напълно сигурен?

Приближаваше малък самолет; шумът от мотора вече се чуваше. Савидж погледна към планините със свъсени вежди. След две-три минути иззад най-близкия връх се появи малка чесна 310, спусна се и се приготви да кацне, обгърната от светлината на изгряващото слънце.

Не ми харесваше шумът от моторите: прекъсваше и боботеше неравномерно.

Дали Молинас ни беше прецакал?

Обърнах се към него, когато над хълмовете изскочиха два вертолета.

— Господи! — възкликна Савидж. — Това са „Апахи“ АН–64. Те са наши! Оборудвани са с картечници. Залегнете! Всички — ЗАЛЕГНЕТЕ!

Веднага се подчинихме. Само след секунди те откриха огън по чесната. Малкият самолет се залюля над земята. Вътре имаше двама мъже. Единият пищеше. Видях как самолетът избухна: отломките му се разхвърчаха на фона на утринното небе и се разпиляха по пистата — изкривени парчета метал, части от двигателя, седалка, към която все още бе притиснато с колана онова, което само допреди секунди беше човек. Част от крило падна на не повече от десет метра от нас.

— Господи — промълви Савидж. — Добрите стари „Апахи“ от Съединените американски щати. По дяволите, какво правят тук?

— Някак са разбрали къде сме — предположи Лора и започна да маха с ръце.

Държах Молинас плътно до себе си.

Погледнах нагоре: вертолетите кръжаха, но не се подготвяха за кацане.

Господи!

— Лора — провикнах се аз. — Махай се от там. Бягай!

Стреляха по нас без предупреждение.

— Към екваториалната гора! — наредих аз и бутнах Молинас пред себе си.

Отново се насочиха към нас, без да престават да ни обстрелват. Със сетни сили стигнахме гората. В този момент си дадох сметка, че най-малко имаме нужда от Молинас — трябваше да го мъкнем с нас, а той само щеше да търси начин как да ни забави. Беше ни предал.

Извърнах го към себе си и изкрещях в лицето му:

— Проклет негодник!

— Не съм ви предал. — Дишаше запъхтяно насреща ми. — Видяхте ги. Свалиха чесната. Някой от моите хора вероятно се е обадил на Дел Кабризо и му е съобщил за бягството ви. Нареждането е дошло от картела, не от мен.

— Това ме кара да се чувствам доста по-добре — иронизирах го аз. — Е, ти оставаш да си поговориш с него.

Бутнах го до едно дърво, свалих колана му и завързах ръцете му за тънкия ствол. Разкъсах елегантната му италианска риза и напъхах парцалите в устата му.

Обърнах се към Савидж и извиках:

— Да се отправяме на север. После ще поемем наляво, на запад.

Слава Богу, беше вече достатъчно светло и виждахме накъде вървим. Трябваше да държим северозападна посока. Войниците на Молинас щяха да го търсят и после да тръгнат след нас.

Савидж тръгна, понесъл Шерлок на ръце. Погледнах към Лора — питах се защо не дойде да ми помогне. Стоеше на няколко метра от мен, без да мърда. Видях я как залитна и изпусна един автомат.

— Лора? — Вертолетите летяха над главите ни. Продължаваха да стрелят. Само по някаква случайност щяха да успеят да ни уцелят през гъстите корони на дърветата, но като имах предвид как ни бе изневерявал късметът досега, не исках да поемам никакви рискове. — Лора? — провикнах се отново. — Хайде. Побързай. Ще взема другия автомат. Какво, по дяволите, ти става? — Не ми отговори. Видях я да се обляга на едно дърво и да се хваща за рамото. — Лора?