Катрин Каултър - В пропастта

— Съвсем слабо — отвърна тя и аз й повярвах. — Тези лекарства действат великолепно. Нещата наистина не са съвсем зле.

Трябваше да я стопля някак. Навлякох й отново ризата и я покрих с одеялата.

— Лежи спокойно.

Понеже е била ранявана и преди, тя знаеше каква е болката. Не се съмнявах, че ще се справи с нея. Важното беше да я опазим жива в тази проклета екваториална гора.

Савидж се обърна към съпругата си:

— Какво каза, Шерлок? Според теб добре ли си свършихме работата?

— Не знам, Дилън. Трудно ми е да се съсредоточа, съжалявам. Аз…

Отново се откъсна от действителността.

— Сега ще сънува онзи лунатик — въздъхна Савидж. — Господи, Мак, не е честно.

— Този път остана при нас по-дълго — обърнах му внимание аз.

Лора се намеси:

— Дано този път убие Марлин Джоунс. Така ще е най-добре за нея.

— Не ми се вярва подобно нещо да е възможно, но има малка вероятност… — Савидж се замисли. После се наведе към съпругата си. — Чу ли, Шерлок? Убий негодника, само да дръзне пак да се появи. Простреляй го между очите. Постарай се с всички сили да го направиш, става ли?

Замълча и вдигна поглед. В далечината чухме шум от вертолет. Не се снишаваше и не стреляше — сигурно обикаляше наоколо. Нямаше начин да ни видят през гъстата растителност — защо да стрелят?

Споделих предположенията си какво е накарало Джили да се хвърли от скалата.

— Вече изобщо не се съмнявам, че Джили е взимала от опиата. Най-вероятно през онази злокобна нощ се е опитвала да избяга от Лора. Тя е била постоянно в съзнанието й, както Марлин Джоунс е в мислите на Шерлок или както аз не спирах да изживявам случилото се в Тунис. Но има съществена разлика. Шерлок ще се отърси от това, както стана и с мен. Възможно е Джили да е взела прекалено голяма доза от опиата и да се е пристрастила към него, защото когато излезе от комата, мисълта за Лора постоянно я занимаваше. Причината за бягството й от болницата е неясна — дали не иска да ме види отново, не знам. Нищо чудно. Когато я открием, ще получим отговора.

— Истината е — намеси се Савидж, — че нямаме представа какви са дълготрайните последствия от опиата.

— Опасявам се, че дори Пол не е наясно — отвърнах аз.

Видях бръмбар — черен, с оранжеви и зелени краски. Спря за миг, размърда антените си към мен и се шмугна под листата. „Навсякъде щъкат всевъзможни същества — помислих си аз — и всички са гладни.“ Всичко наоколо бе живо, гладно и преследвано от друго същество; умре ли, загнива моментално или го изяждат.

Обърнах се към Лора и нежно прокарах пръсти по устните й.

— Понеже засега си страшно сговорчива, ще ти дам още малко вода.

Тя изпи доста. Погледнах към оставащите бутилки. Дали трябваше да сме пестеливи? Питах се колко ли дълго ще се наложи да преживеем на това място. Лора трепереше. Понечих да сваля ризата си, но тя ме спря.

— Недей, Мак. Трябва да си покрит възможно повече. Наоколо е пълно с гадни твари, готови да те ухапят, има и пиявици.

Пиявици ли? Господи, имаше право. Прегънах едно от одеялата, пропито с миризмата от секс, и го пъхнах под врата и главата й.

— Трябва да сме много предпазливи — продължи тя.

Замълча и свъси вежди. Явно се опитваше да събере мислите си.

— Всичко е наред, Лора. Не се притеснявай. За никъде не бързаме.

— Мислех си за шефа си — Ричард Атертън; питах се дали всички от ОБН са дошли в Едгертън.

Пак млъкна. Знаех, че изпитва болка. Не издържах да я гледам как страда. Дадох й още едно болкоуспокояващо.

След няколко минути тя отвори очи и ми се усмихна, но лицето й беше поруменяло. Не знаех дали е от треската, от горещината или от голямата влага.

— Дишай дълбоко, Лора — посъветвах я аз. — Мисли си каква „Маргарита“ ще ти направя. Представи си как втривам крем в гърба ти и масажирам раменете ти, докато изчезнат всичките възли. Няма ли да ти е приятно?

Прокарах леко пръсти по бузата й.

Отметнах косата от челото й. След няколко минути тя изглеждаше поунесена. Не исках да я убия, като й давам прекалено много болкоуспокояващи. Погледнах часовника си — беше почти осем сутринта. До обяд не биваше да й давам никакви хапчета повече.

— Достатъчно топло ли ти е? — попитах аз.

Замисли се, но не ми отвърна.

Шерлок бе в дълбок унес, без съмнение изпълнен с видения за Марлин Джоунс.

— Колко време мина от последното дрогиране, Савидж?

Той се замисли.

— Доведоха я при мен тридесетина минути, преди ти и Лора да пристигнете с Молинас.