Катрин Каултър - В пропастта

— Затова ли даде на Шерлок голяма доза, смесена и с други опиати? — попитах аз.

Молинас погледна Савидж и видя смъртната си присъда, изписана в очите му. Бързо се наведе и повърна върху дървения под.

Савидж носеше Шерлок на ръце. Вече беше в съзнание, но клепачите й тежаха, а погледът й беше замъглен. Беше я увил с всички одеяла от стаята. Тя стоеше обезпокоително смълчана, отнесена. Това ме притесняваше. Устатата Шерлок, която обикновено командваше всички наоколо — включително и съпруга си — лежеше като призрак и всъщност не присъстваше сред нас. Лора вървеше след тях; носеше два автомата. Държах Молинас пред себе си, опрял брена в гърба му, а през лявото ми рамо беше преметнат един АК–47.

— Заведи ме при Джили — наредих аз на Молинас. — Сега. Искам да видя сестра си. Тя идва с нас.

— Сестра ти не е тук — отвърна той.

Усещах колко му е трудно да говори.

Усмихнах му се.

— Не ти вярвам. Дойде при мен. Говори ми, предупреди ме.

Той отвърна бавно:

— Вероятно е било от дрогата. Сестра ти никога не е идвала тук. Никога. Нямам причина да те лъжа. Имал си халюцинации от опиата. Непредсказуем е. Лично аз не съм чувал да е оказвал подобно въздействие.

Възможно ли беше? Джили стоеше пред мен съвсем истинска. Беше при мен, говореше ми, по дяволите!

— Никога не е идвала тук — повтори Молинас.

— Познаваш ли я? — намеси се Лора.

— Знам коя е — отвърна предпазливо той.

Спряхме. На пет метра от нас говореха мъже. След около три минути стъпките им се отдалечиха по коридора.

Върнахме се в луксозния кабинет, оттам отидохме до спалнята, но открихме, че е празна. Явно дъщеря му Маран се бе развързала, защото сега се беше заключила в банята. Молинас й нареди да стои там, докато се върне. Чухме я да плаче.

— Вижте какво намерих. — Обърнахме се. Лора бе отворила врата към килер, който не бях забелязал. — В него имаше пистолети, дрехи и още два автомата. — Обърна се към нас широко усмихната. В ръцете си държеше мачете. — Знае ли човек дали няма да ни потрябва? Тук всички носят ножове. Редно е и ние да имаме нещо. — Изгледа Савидж и мен. — Трябва да се преоблечете. Аз ще се погрижа за Шерлок. — Прикрепи мачетето на кръста си. — Чудесно — доволно отбеляза тя и го потупа. — Предполагам, че сега вече съм готова за всичко.

— Тук някъде имаш радиостанция. Донеси я — заповядах аз. Молинас отвори третото чекмедже на огромното си бюро и измъкна малка черна радиостанция. — Извикай самолет да дойде веднага.

Наблюдавахме го как нагласява честотата; бързо заговори на испански. Не разбрах всичко, което каза. Когато свърши, вдигна очи.

— Не ви предадох — увери ни той.

Савидж отиде до Шерлок — тя седеше на пода, а Лора я държеше за ръката. Наведе се и я вдигна.

— Да се махаме оттук.

— Моли се чесната да пристигне — прошепнах в ухото на Молинас.

— Ще дойде — увери ме той.

Видях го да хвърля поглед към радиостанцията.

Не изглеждаше щастлив.

Когато се приближихме до пистата, часовникът, който взех от Молинас, показваше пет и половина, сърпът на луната избледняваше бързо, но все още висеше в сивото небе заедно с няколко звезди. В далечината островърхите планини приличаха на призраци, плуващи в светлината на зората. Скоро щеше да бъде достатъчно светло, за да използваме пистата. „Преди три дни — помислих си аз — бяхме в Едгертън, Орегон и купувахме сандвичи от кулинарния магазин на Грейс.“

Наоколо цареше тишина. Чуваше се само тропотът на ботушите ни по каменистата пътека. На стотина метра вляво започваше екваториалната гора — простираше се до далечните планински склонове на изток. Лагерът остана точно зад нас. Ако някой ни проследяваше, се криеше умело. Помислих си за снайперисти и се приближих до Молинас. Опитвах се да прикривам гърбовете на останалите — ако имаше снайперисти, се надявах, че няма да посмеят да стрелят от страх да не улучат Молинас.

Стигнахме до пистата. На изток в сивото небе се забелязваха розови ивици. Приклекнахме, но продължавахме да представляваме идеална мишена за някой стрелец.

Савидж се обърна.

— Екваториалната гора започва ей там. А тук е горещо и голо. Как се получава така?

— Хората наоколо са много бедни — обясни Молинас. — Плащаме им да я изсичат.

— С Мак вече бяхме в нея — обади се Лора. — Невероятно красива е, но влагата убива, а от безбройните същества, които чуваш, но не виждаш, направо се ужасяваш. Радвам се, че не се налага да влизаме отново там.