Катрин Каултър - В пропастта

Представих си вероятното лечение и почти позеленях.

— Нали не сте изпомпвали стомаха ми? Видях да го правят веднъж и за малко да повърна.

— Съжалявам, Мак, но се налагаше. Нямахме избор. Но какво толкова — ти беше в безсъзнание. Вкарахме ти и активен въглен. Още има черни сажди около устата ти, а и малко от тях засъхнаха по гърдите ти. Доста неприятно, но поглъща всички отрови. Не се страхувай от системата до теб и бутилката кислород. Те са тук за всеки случай. Ще поостана тук още малко. Боли ли те гърлото?

Болеше ме. Кимнах.

— Дрогиран съм, казваш? С фенобарбитал?

— Да. Още никой не е предположил, че е опит за самоубийство. Кой ти даде опиата, Мак?

Погледнах към доктор Куотс, после към госпожа Химел, чието лице бе шокирано и застинало, както и към мъж, когото не познавах.

— По дяволите — промърморих аз.

Само след няколко секунди доктор Куотс вече бе напълно уверен, че съм дошъл в съзнание, защото здраво стисках китката му:

— Важно е. Ченгетата трябва да отидат в къщата на Лора Скот в Салем. Бях там тази сутрин. Възможно е да се е опитала да ме убие.

Доктор Куотс не бе млад, но умееше да се придвижва бързо. Изхвърча от стаята. Госпожа Химел ме потупа по ръката.

— Ще се оправиш, Мак. О, това е доктор Грийнфилд. На него каза да не си вре носа в чужди работи.

Погледнах към кльощав мъж на години, с гъста черна брада и с папийонка на зелени и бели квадратчета.

— Жив съм — обявих аз. — Благодаря.

— Тялото ти не се е възстановило напълно — уведоми ме той. — Изглежда, терористичната акция си я е бивало.

— Да, биваше си я.

— Ти си млад и силен, господин Макдугъл. Ще се измъкнеш невредим. Оставям те в добри ръце.

Извърна се, кимна на госпожа Химел и излезе.

— Той е местният ни гуру — поясни тя. — А сега си почини, господин Макдугъл. Защо би искала да те убие онази жена?

— Не знам. Рано тази сутрин отидох до Салем да говоря с нея. Предполагах, че има отношение към изчезването на Джили. Черпи ме с кафе и после се почувствах дяволски уморен.

Идеше ми да заплача или да вия. Не бях сигурен кое от двете. Как можах да сгреша толкова спрямо нея?

— Едва си се довлякъл до тук, Мак — обади се върналият се в болничната стая доктор Куотс. — Защо просто не отби от пътя и не поспа?

— Не се сетих. Нещо ме тласкаше непременно да се прибера.

— Е, все пак стигна до тук. На места пътят, по който си минал, е доста коварен дори когато не си дрогиран до козирката.

— Някакъв камион едва не ме размаза и адреналинът ме ободри няколко минути. Пеех, крещях и какво ли не, за да остана буден. Просто не желаех да изхвърча с колата над скалата като Джили. Трябваше да се върна — Въздъхнах дълбоко. — Добре, какво се оказа при Лора Скот?

— Детектив Минтон Кастанга ще ни се обади веднага щом пристигнат в дома й и разберат какво става. Впечатлих го, когато на един дъх изстрелях: опит за убийство и агент на ФБР .

— Сигурно отдавна е изчезнала. Ако е искала да ме убие, едва ли ще се навърта наоколо.

После си помислих, че ако Лора го е направила, ще попадне в затвора. Зачудих се: „В затвора за какво? За какво става дума? Трябва да е доста лошо, щом я тласка към опит да ме убие.“

Доктор Куотс прекъсна мислите ми:

— Няма начин да разберем дали е възнамерявала да те убие, освен ако не я заловят и не си признае. Беше натъпкан с опиат, но вероятно щеше да оцелееш от дозата и без наша намеса. Важно е да я намерят и да чуят какво ще каже тя по въпроса.

Поклатих глава:

— Според мен просто няма да я намерят. Тя е много умна дама. Няма да е у дома си и никога няма да я заловят.

Доктор Куотс отново преслуша гърдите ми, а госпожа Химел премери кръвното ми. После той каза:

— О, за малко да забравя. Доктор Пол Бартлет беше тук, сновеше силно разстроен напред-назад. Накрая го накарахме да се прибере. Ще му се обадя да доведе шерифката, а и някои от приятелите ти, които искаха да влязат в стаята. Маги спомена, че ще се обади на ФБР и ще им докладва за случая.

— О, не — простенах аз. — Не се ли опита да я разубедиш?

Ако Маги бе позвънила във ФБР, сигурно е попаднала на прекия ми шеф — Големия Карл Бардолино. Погледнах към телефона на шкафчето до леглото. Май нямах голям избор. Набрах проклетия телефонен номер и секретарката му ме помоли да изчакам. Големият Карл бе човек, когото уважавах; ветеран с двадесет и седем години служба зад гърба си, умел ръководител на екип и никога не бе проявявал мекушавост. Наистина нямах желание да говоря с него за току-що случилото се.