Катрин Каултър - В пропастта

— Ало? Мак, ти ли си? По дяволите, какво става? Някаква шерифка от горите Тилилейски ме извести, че си бил отровен.

— Да, сър, затова ви звъня. Искам да знаете, че съм добре. Местните ченгета се заеха със случая. Няма защо да се притеснявате.

— По дяволите, забъркал си се с жена, нали? Колко пъти съм ти казвал на вас младите да внимавате хормоните ви да не ви компрометират? Или да кажа — отровят?

— Да, сър, казвали сте ни го поне десетина пъти. Но не точно това се случи.

— Добре. Долавям искреност в тона ти. А ти си скапан лъжец, Мак. Колко пъти съм ви казвал, че само бдителността възпира похотта?

— Поне десетина пъти.

— Точно така. Но никой не слуша. На петдесет и три години съм и, Слава Богу, вече не се интересувам от тези неща, но това не важи за вас. Предполага се, че си в отпуска. Предполага се, че полагаш грижи за себе си, а не че те тровят. Как се чувстваш? Как е сестра ти?

— Ами тя претърпя злополука, но сега вече е по-добре. Само дето не е в болницата в момента и не съм сигурен къде точно се намира. Съжалявам, че шерифката ви е безпокоила. Не допускам, че опиатът, който поех, е бил предназначен за мен. Не е имало нужда да ви се обажда.

— Мак, сериозно ще те смъмря, ако пострадаш. Разбираш ли ме? ФБР е екип, а не тълпа от хора, които правят каквото си искат.

— Разбирам, сър. Не действам на своя глава. Става въпрос, че сестра ми е изчезнала. Трябва да я открия. Не е официално разследване. Ще съм ви благодарен, ако ме оставите сам да се оправям за момента. Не виждам никакъв смисъл да се изпраща тежка артилерия.

Той изсумтя. Накрая — знаех, че е сдъвкал незапалената си пура до края, ми нареди:

— Поддържай връзка с мен, чуваш ли?

— Да, сър.

Изпитах такава благодарност, че заспах, независимо от пъхнатите в носа ми тръбички от кислородната бутилка и забитата в ръката ми игла на системата.

Събудих се. Непознат мъж се взираше в мен, гладейки замислено с дългите си пръсти гладко избръснатата си брадичка. Имаше светла коса, фин нос и упорито изражение. Беше спретнат — как иначе да го определя — с бяла риза и лъснати италиански обувки. Дадох му някъде към четиридесет години; беше по-скоро слаб — вероятно тичаше редовно за здраве, — а тъмните му очи бяха видели доста. Въобще не приличаше на лекар.

Щом забеляза, че съм се върнал сред живите, подхвана бавно и провлачено с южняшкия си акцент.

— Аз съм детектив Минтон Кастанга от полицейското управление в Салем. Знам, че се казвате Форд Макдугъл и сте агент на ФБР; тук сте, за да видите сестра си, която в момента е изчезнала.

— Точно така.

— И не само това. Лежите на система, защото някой е сложил фенобарбитал в кафето ви.

— Лора Скот — уточних аз. — Намерихте ли я?

— О, да. Бях в апартамента й десет минути след телефонното обаждане на доктор Куотс. Тя обаче не ни каза нищо.

— Много е умна. Съмнявах се, че въобще ще я намерите.

— Не ме разбрахте, агент Макдугъл. Лора Скот лежеше в безсъзнание на пода във всекидневната си с огромна пъстра котка върху гърба и гракащ папагал на стола при главата.

Не можех да повярвам.

— Не е мъртва, нали? — попитах аз, повдигайки се на лакти. — Не е умряла, нали?

Наклони глава и почти видях как работят колелцата в мозъка му.

— Не, не е мъртва. Намира се в Салемската областна болница. Още се занимават с нея — промиват стомаха й; въобще всички процедури, през които сте минали и вие. Казаха, че ще се оправи. Значи, агент Макдугъл, тя ви е поднесла кафе, вие сте го изпили, а и тя също пред вас?

— Да. — Опитах се да си спомня. — Тя всъщност изпи около половин чаша, поне докато бях там. Аз погълнах повече фенобарбитал от нея: изпих две кафета.

— Имаше ли друг в апартамента, или бяхте само двамата?

— Не, не видях никого. Само аз, папагалът, котката и Лора.

— Тогава има две възможности — уточни той, усмихвайки се насреща ми. Проявяваше разбиране, но не криеше иронията си. — Някой е искал и двамата да сте мъртви. Не ми изглежда правдоподобно, освен ако този човек е знаел, че ще я посетите.

— На никого не съм казвал, че ще ходя при нея.

— Добре. Тогава вие сте се оказали случайно там, а целта е била госпожица Скот.

— Но кой би искал да убие Лора?

Докато изричах думите, се побърках от тревога и вина. Защото бях я обвинявал.

— Никакви улики засега. Налага се да изчакаме, за да поговорим с нея. Нали не допускате да се е опитала да ви убие, а после да е глътнала малко от опиата за заблуда?

— Не — отвърнах аз. — Със сигурност — не. Сега, когато съм в състояние отново да разсъждавам, си давам сметка, че тя няма никаква причина да ме убива. Доколкото ми е известно, не е виновна за нищо. Не ме разбирайте погрешно, детективе. Тук се случват доста неща и засега не ги проумявам. На първо място — сестра ми. Излетяла над скала, а сега е изчезнала. Знам убеждението й, че Лора я е предала. Не искаше да я види. Възможно е дори да се е страхувала от Лора. Или ме е излъгала? Но въпреки това няма причина Лора да прави опит да ме убие.