Катрин Каултър - В пропастта

— А ти никога не си останала с впечатлението, че Джили е нещо повече от домакиня, неспособна да зачене?

Поклати глава.

— Не. Нищо от думите на двамата не ме е навеждало на мисълта, че тя не е искрена с мен.

— Това ли са всички факти?

— Да, това са всички факти, цялата истина. Кълна се.

Изведнъж се почувствах ужасно уморен. Бях замаян, нещо ме теглеше надолу. Изправих се бързо и закрачих напред — назад. Не помогна. Имах чувството, че газя в кал.

— Мак, какво ти е?

Продължих да се разхождам из всекидневната й.

— Трябва да вървя — обявих аз. Имах нужда да се махна, да поема свеж въздух. Какво, по дяволите, ми ставаше? Глупав въпрос, защото знаех: насилих тялото си прекалено много и сега си отмъщаваше. Не бях изпитвал такава убийствена умора от близо седмица. Съзнавах, че трябва да продължа да я разпитвам, но дори животът ми да зависеше от това, не се сещах какви въпроси да задам. — Ще се видим по-късно, Лора — казах и тръгнах.

Чух я да ме вика, но не спрях и не се обърнах. Нолан изграка за последен път зад гърба ми.

Отворих всички прозорци на форда и пуснах радиото. Отбих се в „Макдоналдс“ и изпих още едно кафе.

Пеех „Кралят на пътя“, а когато думите ми се губеха, тананиках. Едва държах очите си отворени. Главата ми постоянно се удряше във волана. На три-четири пъти за малко да излетя от пътя; изплаших се до смърт, преди да успея да върна колата на платното. Едва не се сблъсках с камион. Звукът от клаксона му цепеше главата ми. От ужас съзнанието ми се проясни за няколко минути. Но после умората — силна, надделяваща всичко, притъпяваща мозъка — се върна.

Разбрах, че няма да успея да се върна до дома на Пол. Изпотих се, като се сетих как се разминах на косъм с камиона. „Болницата — помислих си аз. — Да, трябва да стигна до болницата.“ Беше само на шест минути път. Е, да речем седем. Успявах криво-ляво да удържа колата в моето платно. Шофьорите на колите, които се движеха в насрещното платно, непрекъснато натискаха клаксоните. Накрая спрях пред входа на спешното отделение. При паркирането изпочупих клоните на някакъв храст. Наблюдавах как напразно се опивам да завъртя ключа в стартера. Каквито и сили да съм имал само допреди минута, вече ме напускаха. Оставих се да потъна в мрака.

Странно, стори ми се, че клаксон пищи в главата ми. Толкова силно, че тъпанчетата ми щяха да се пукнат. Това бе последното, което си спомнях.

— Мак. Време е да се събудиш. Хайде, ще се справиш.

Не желаех да помръдна. Не исках да отварям очи. Новият глас на мъжа се чу отново — тих и настойчив. Ненавиждах този глас. От него ме болеше главата. Най-сетне успях да изрека:

— Махайте се.

— Няма начин, Мак. Отвори си очите. Покажи ми, че си жив.

— Жив съм, разбира се — отреагирах раздразнено. — По дяволите, оставете ме на мира.

Мъжът попита някого нещо.

— Пляскайте го по лицето — предложи женски глас.

Беше госпожа Химел.

Да ме удрят, значи? Каква жена!

— Не — обадих се аз. — Не ме докосвайте.

— Започва да идва на себе си — обяви мъжът. — Бях готов да се закълна, че с кожата си долавям дъха му.

Кожата ли? Това пък какво означава? Нещо хладно се опираше в голите ми гърди. Нямах риза. Какво се бе случило?

— Жизнените функции са стабилни — чух обясненията на друг мъж. Не разпознах гласа. — Да, вече идва на себе си.

Още повече се раздразних, че някакъв непознат се изказва за мен.

— Не си пъхай носа в чужди работи — заявих аз. — Никой не те е питал.

Мъжът с носовия глас се засмя.

— Ще му е нужно известно време, докато дойде на себе си. Поне още няколко минути. Всичко е наред.

— Да — обадих се аз. — Хайде, тогава, махайте се.

После отворих очи и видях доктор Сам Куотс, лекаря на Джили.

— Да — заговори той усмихнат насреща ми. — Дойде в съзнание. Разбираш ли ме, Мак?

— Да, разбирам те. Какво става? Какво правиш тук? Къде ми е ризата?

— Преди да припаднеш, си се добрал почти до входа на спешното отделение. Главата ти клюмнала и натиснала клаксона. Само след секунди при теб имало сестри, санитари, охрана, пациенти и лекари.

Спомних си кънтящия в главата ми клаксон.

— Прекалено бях напрегнат напоследък. Тялото ми се е ядосало и накрая направо е изключило, нали?

— Пол ни каза, че си станал обект на терористично нападение извън страната и съвсем доскоро си бил в болница. Това обаче няма нищо общо с припадъка ти. Всъщност имаш високо ниво на фенобарбитал в кръвта. От около три часа вече не е в теб. Щом открихме какъв е проблемът, започнахме да прилагаме лечение, но такива неща изискват време. Ще си гроги още дълго.