Катрин Каултър - В пропастта

— Хайде да поспим — предложих аз. — Късно е. Всичко в главата ми е объркано. До сутринта няма какво да предприемем. Хайде да се прибираме, Пол.

Исках да поспя поне три часа, преди да отида да видя Лора в Салем.

Малко след седем спрях с колата на паркинга за гости пред жилищния комплекс от малки къщи със самостоятелни апартаменти. Слязох и се огледах. Районът вероятно е бил застроен преди три-четири години. Къщите във френски провинциален стил — всяка заобиколена със светлосива ограда — имаха по три апартамента. Бяха построени сред доста красив парк — навсякъде имаше борове и ели, детски площадки и дори езеро с патици и водни лилии. Навлизайки в комплекса, вляво видях плувен басейн и малко игрище за голф. Сетих се за откровението на Лора, че в библиотеката не й плащат кой знае колко. Доста интересно. Мястото тук съвсем не изглеждаше евтино.

Лора Скот отвори вратата и примигна насреща ми.

— Хубаво местенце — подхвърлих аз.

— Мак, какво правиш тук?

— Защо не дойде да видиш Джили вчера? Нали щеше да я посетиш?

Тя само клатеше глава, а дългите й коси се разпиляваха по раменете. Носеше тесни джинси, широка тениска и маратонки. Прецених, че изглежда елегантна и секси.

— Влез, Мак. Искаш ли кафе? Ще го направя за минутка.

— Да — отвърнах и понеже нямах избор, тръгнах след нея, за да се озова в един от най-красивите домове, в които някога съм влизал.

Наляво от малкото фоайе с теракотени плочки в прасковен цвят красиво дъбово стълбище водеше към втория етаж. Последвах я през арка и попаднахме в осмоъгълна всекидневна с много чупки и ниши: ярки цветове, уютни места за сядане, възглавнички и лампи. Беше отрупано с екстравагантни вещи — ярки на цвят и съвършено безполезни, но много привлекателни и създаващи настроение.

Имаше в изобилие растения и цветя. На облегалката на един стол стоеше папагал и ме наблюдаваше. Изграка, после започна да рови с клюн перата на крилото си.

— Това е Нолън — обясни Лора. — Не говори, което вероятно си има и положителните страни, но от време на време грака.

— Грак!

— Това е поздравът му.

— Здравей, Нолън. — Последвах я през трапезарията до малка кухня, извадена сякаш от журнал. Апартаментът не беше голям. — Колко спални имаш?

— Три горе и кабинет на този етаж.

Поех чашата с кафе, но отказах мляко или захар.

— Приятен апартамент имаш, Лора.

— Благодаря.

— Правилно ли забелязах, че всеки апартамент има по два гаража?

— Да. Преди да вдигнеш веждите си саркастично, както умееш, трябва да ти кажа, че го получих като наследство от чичо Джордж. Преди около година и половина, в случай че се питаш.

Да, разбира се, че се питах. Това поне бе нещо солидно и истинско, а и можех да проверя.

— Значи чичо ти Джордж е живял тук, така ли?

Кимна и отпи от кафето. Държеше главата си леко наклонена и косите й се стелеха като лъскава коприна по рамото. Исках да заровя пръсти в косата й, да я усетя. Още първия път забелязах, че не носи сутиен. Установих го отново и преглътнах.

Помъчих се да потисна либидото си и да се върна към целта на посещението си.

— Комплексът едва ли е повече от тригодишен.

— Точно така. Чичо Джордж купи апартамента още докато се строеше. Почина преди година и половина. Няма да забравя деня, когато влязох за пръв път тук. Всичко беше боядисано в тъмни тонове и претрупано с тежки стари мебели. Изхвърлих всичко и си прекарах божествено, докато превръщах мястото в свое.

Посочи към всекидневната и я последвах.

— Грак!

— Нолан обича кафе, но му давам само няколко капки преди лягане.

Предпочетох да не сядам на стола, който Нолан си бе избрал в момента. Седнах срещу Лора на стол, покрит с жълта коприна. До него имаше ръчно боядисана поставка за списания. Забелязах две криминалета, атлас на света, три туристически справочника. Не се виждаха никакви списания или вестници.

— Не посетих Джили вчера, защото имах работа. Следобед беше събранието на Надзорния съвет и трябваше да подготвя доклад. А снощи, откровено казано, не се чувствах добре. Ще се отбия да я видя днес следобед.

Не се чувствала добре ли? Да не е яла от скаридите на госпожа Химел и да е прекарала нощта в тоалетната?

— Изглеждаш ми чудесно, Лора. Грипът отпусна ли те? Или е било хранително отравяне?

— Не. Тежко главоболие. Не чак мигрена, но достатъчно неприятно. Вероятно от стреса. Прибрах се към четири следобед и спах до сутринта. Позвъних в болницата да разбера как е Джили и да уточня кога да мина, но никой нищо не ми каза. Беше още шест сутринта, разбира се. Все повтаряха, че госпожа Бартлет не може да отговори в момента. Защо си тук, Мак? Какво става?