Катрин Каултър - В пропастта

Госпожа Химел ме зърна и ми направи знак да се приближа. Поне шест души от персонала се въртяха около нея. Тя кършеше ръце. Досега не я бях виждал притеснена. Имаше вид на човек, който всеки момент ще заплаче. Бледостта й ме тревожеше.

— Госпожо Химел…

Нежно я докоснах по рамото.

— О, господин Макдугъл, вината е изцяло моя. Господи, госпожа Бартлет я няма и причината е в мене.

Прибягнах до твърдия си делови тон, който понякога помагаше нещата да се успокоят.

— Хайде да отидем някъде, госпожо Химел. Нужна ми е помощта ти.

Последвах я до стаята на медицинските сестри. Там две нейни колежки пиеха кафе. Чух едната да казва:

— Разправят, че се опитала да се самоубие. Вероятно този път е избягала, за да го направи както трябва.

Втората сестра скочи, щом ме зърна.

— О, господин Макдугъл…

— Извинете ни, ако обичате. Искаме да останем за малко насаме с госпожа Хиел.

Сестрите веднага излязоха от стаята. Отведох госпожа Химел до тапициран в кафяво стар диван, бил свидетел и на по-добри времена преди няколко десетилетия.

— Кажи ми какво стана — подканих аз, настанявайки се до нея.

Тя пое дълбоко въздух и сви юмруци. Видях, че е силна жена. Слава Богу, цветът на лицето й се възвръщаше.

— Госпожа Бартлет беше необичайно тиха — обяви тя накрая. — Реших, че си мисли за разни неща. Не беше изненадващо, като се има предвид какво е преживяла. Чух доста от случилото се, въпросите, очакванията на толкова хора лично да им разкаже какво е станало. Днес я чух да се оплаква, че не си спомня добре събитията от онази нощ. Е, възможно е, но не съм сигурна. О, по дяволите! Трябва да се отърва от това бреме. За всичко съм виновна аз. Ако не бях яла скариди за вечеря, щях да съм си на мястото близо до стаята на госпожа Бартлет или дори в стаята й, за да се грижа за нея, и нищо нямаше да се случи.

— Скариди ли?

Вероятно съм примигнал, защото тя се наведе и ме потупа по ръката. Беше си възвърнала самообладанието.

— От къде ще знаеш? Реагирала съм лошо на скариди и друг път, но изглеждаха толкова вкусни, че не се въздържах да хапна няколко. Е, лакомията ми беше наказана — прилоша ми. Прекарах доста време в тоалетната; повръщах повече от господин Пет от стаята в дъното на коридора, на когото току-що бяха правили хемодиализа. И понеже не си бях на мястото, госпожа Бартлет е имала възможност да излезе, без никой да й задава въпроси. Много е вероятно дори да не са я видели. И, разбира се, разполагаше с дрехи. Днес следобед доктор Бартлет й донесе малко куфарче. Тя настояваше и той изпълни желанието й да донесе разни неща за обличане.

Значи Пол можеше да опише как е облечена Джили.

— Когато влязохме тук преди няколко минути, Бренда Флак, една от сестрите, коментираше, че госпожа Бартлет е отишла да се самоубие. Страшно ми е неприятно да го призная, господин Макдугъл, но е възможно.

— Не — прекъснах я аз. — Джили съвсем ясно ми каза, че е загубила контрол над колата. Не се е опитвала да се самоубие. Вярвам й. Защо си е тръгнала оттук, без да се обади на никого, не зная. Но ще разгадая всичко. Сещаш ли се днес или тази вечер да е станало нещо нередно?

— Ами, по телефона се обади младата жена, която идва вчера.

— Лора Скот?

— Да. Поиска да говори с госпожа Бартлет, но връзката прекъсна; така и не се свързаха. Но едва ли е важно. Те са приятелки, нали?

В три сутринта все още бяхме на нулата. Никой не беше виждал Джили. Никой не бе видял да я извеждат. Маги Шефилд поиска от щатската полиция да организират отряд за издирване. Нямахме улики за кола; дадохме им само описание на Джили и с какви дрехи е облечена: сив анцуг с черни кантове и черно-бели маратонки.

Проявих настойчивост пред телефонната компания. Установи се, че в осем и четиридесет и осем вечерта някой е позвънил на Джили от единствената телефонна будка в Едгертън на Пето Авеню. Лора беше позвънила към осем, но не беше разговаряла с Джили.

Заварих Пол да седи в стаята.

— Някой се е обаждал снощи на Джили от телефонната будка в Едгертън — съобщих му аз.

— Само една е — отвърна той. — На Пето Авеню, точно до кулинарния магазин на Грейс.

— Всеки е могъл да се измъкне от тържеството, за да се обади — отбелязах аз. — Включително и ти, Пол.

— Да — отвърна той, без да ме поглежда. — Котър не е съгласен с мен. Според него Джили е ядосана, защото всички смятат, че е направила опит да се самоубие. Искала била да ни разтревожи, че пак ще пробва; искала да ни накара да страдаме. Съвсем скоро щяла да се появи и да ни се присмее. О, да, Котър беше тук преди малко и помагаше да я търсим.