Катрин Каултър - В пропастта

— К-какво?

Помислих си, че ще припадне. Пребледня силно, но в последния миг се облегна на стената, като едва не събори огледалото с ярка рамка. Бавно клатеше глава. В действителност исках да я утеша, да я прегърна и да я погаля. Исках да заровя лице в дългите й прави коси.

— Грак!

Погледна невиждащо към Нолан.

— Не! Това не е вярно, Мак. Джили ми каза, че е домакиня, не притежава никакви умения за нищо. Винаги се смеех, като говореше така за себе си. Беше толкова красива, разбираш ли, и притежаваше естествена самоувереност. Беше умна, говореше добре. Не мога да повярвам. Учен ли? С научна степен? — Сякаш всеки миг щеше да се разплаче. Клатеше глава. Изглеждаше разтърсена и объркана. Реших, че не се преструва. Никой не е в състояние да го направи убедително. — Спах цялата вечер, цялата нощ. Сама. Защо ме е лъгала Джили?

Вместо отговор заявих:

— Пол каза, че във вторник вечерта, когато Джили претърпя злополуката, не е имало никакво събиране. Вечеряли сами. Джили излязла в девет часа да се поразходи, а той бил в лабораторията и работил. И призна, че не е спал с теб. Искал, но ти не си проявила интерес.

Приличаше на слепец, който пипнешком търси пътя между два стола и най-после успя да приседне върху облегалката на дивана. Сведе лице към дланите си и косите й се разпиляха.

— Всичко това е лудост — промълви тя. — Нищо не разбирам.

— Значи ставаме двама. Но остава фактът, че Джили е изчезнала — трябваше да продължа да атакувам, помислих си аз, независимо дали ми се нрави, или не. — Искам да знам къде е, Лора. Искам да знам как си я убедила да тръгне с теб. Искам да знам как сте успели да излезете от болницата, без никой да ви види.

Тя се вторачи в мен и сърдито заговори:

— Слушай, Мак, не съм те излъгала за нищо, включително и за събирането. Повтарям: тръгнах си рано заради Гръбстър. Ако не е имало събиране, това няма нищо общо с мен или с онова, което Пол и Джили ми казаха.

— Къде е Гръбстър? — попитах аз и се огледах.

Как ще има котка, когато Нолан стои така спокойно върху облегалката на стола и не откъсва поглед от чашата ми с кафе?

Надигайки се от дивана, поклати глава.

— Дори не вярваш, че имам котка, така ли? — Излезе от всекидневната. Чух леките й стъпки нагоре по стълбите. След две минути се върна с огромна пъстра котка в ръце. — Това е Гръбстър. Както вижда, обича да похапва. Тежи близо десет килограма. Вече не се придвижва бързо. На единадесет години е. Обикновено гледа Нолан и само се прозява. Често се състезават кой по-дълго ще гледа другия в очите. Понякога Нолан дори дръзва да стъпи на гърба му и да го кълве зад ушите.

— Грак!

Лора погледна птицата.

— Ела тук, Нолан, и поздрави Гръбстър.

Котката се прозина и се сви на кълбо върху дивана до Лора. Папагалът скочи от стола, стигна до облегалката на дивана и погледна надолу към котката. Гръбстър отвори око и изгледа птицата с пълно безразличие.

— Искаш ли още кафе, Мак?

Кимнах, без да престана да местя поглед от Гръбстър към Нолан и обратно. Някой си играеше голяма игра с мен, а аз още нямах понятие за правилата. Не знаех къде свършва играта и къде започва действителността. Нямах представа и къде е отишла Джили. Обяснението на Лора за силното главоболие и проспаната вечер звучеше добре — беше изключено да проверя дали е достоверно.

Лора ми подаде нова чаша кафе. Над него се виеше пара. Отпих. Оказа се много вкусно. Дали не бе добавила няколко капки коняк? Отпих, стараейки се да събера мислите си. Подаде ми бисквитка с шоколадова глазура. Нямаше начин да знае, че са ми любимите. Изядох две и отбелязах, докато я наблюдавах как пие своето:

— Какво прави, след като се прибра от Джили и Пол във вторник?

— Добре, слушай: бяхме само тримата. Пристигнах около шест и половина. Джили искаше риба. Пол направи салата, май от спанак. Приготвих чеснови хлебчета. Хапнахме, послушахме малко музика. С Джили дори танцувахме. Пол доста пийна. Джили знаеше, че няма да остана до късно — на следващата сутрин имах работа в библиотеката, а и бързах за лекарството на Гръбстър. Спомена, че ще наминат още хора, но по-късно, така че съм щяла да се запозная с тях друг път. Съвсем скоро пак сме щели да си направим събиране в Едгертън. Така каза тя.

Наведох се напред:

— Това истината ли е, Лора? — Дълго мълча. Пиех кафето и я наблюдавах. — Има още, нали?

Погледна към Гръбстър и започна да го чеше по главата. От мястото си чувах как котката замърка.

Най-сетне тя кимна.

— Да, има още. Наистина предпочитам да не го споменавам, но Джили е изчезнала и ти няма да се успокоиш, докато не научиш всичко, дори да не е свързано със случилото се с нея. — Пое си дълбоко въздух. — Щом Джили отиде в кухнята, Пол ме хвана за гърдите и ме бутна на дивана. Започна да ме целува, опита се да навре коляното си между краката ми. Тогава Джили извика нещо от кухнята и той мигом ме остави. Дишаше тежко. Заявих му, че е негодник. Когато Джили се върна във всекидневната, измислих историята, че Гръбстър трябва да вземе лекарствата по-рано, отколкото всъщност се налагаше. Просто исках да се махна от там. Не желаех Джили да се досети какво е направил скъпоценния й съпруг — тази жалка отрепка. Тя го обожаваше. Мечтаеше да има дете от него. Господи, беше ужасно!