Катрин Каултър - В пропастта

— Да — промърмори Пол, загледан в мен. — Поне ти трябва да си наясно с тези работи. Колко прекара във военната болница в Бетезда? Две седмици? Три?

— Колкото и да е било, беше прекалено дълго за мен — отвърнах аз, макар да знаех точно: осемнадесет дни и осем часа. — Не обичам да мисля за това. Джили вече излезе от комата, Пол. Всичко ще бъде наред. — Изглеждаше така мъчително изпълнен с надежда, че поставих ръка върху рамото му и го стиснах. — Джили отново е при нас. Ще ни каже какво точно се е случило. Всичко свърши, Пол.

Щеше да заплаче всеки момент. Не се осмелих да му поискам обяснение за Лора.

— И ти изглеждаш уморен, Мак. Дълъг ден беше. Прекалено много се претоварваш. Защо не позволиш на тукашните лекари да те прегледат?

Отказах и изпратих Пол да си върви. Имаше вид на човек, готов да се строполи от изтощение. Ще го притисна за Лора утре. Исках да разбера за проклетото събиране във вторник вечерта — същата нощ, когато Джили беше катастрофирала.

Осъзнах обаче, че точно сега не искам да знам каквото и да било повече. Нямаше никакво значение какво са ми казали Пол и Лора. Никакво. Джили щеше да живее. Единствено заради нея бях тук.

От умора чак очите ме боляха, но бях прекалено напрегнат, за да заспя. Започнах да се разхождам по болничните коридори и надничах през прозорците на стаите. Прескочих само моргата. Винаги ми е трудно да се справям с моргата, а в момента ми беше направо невъзможно.

Малко след един часа се върнах в стаята на Джили. Седнах при шкафа пред прозореца, извадих бележника си и започнах да пиша. Записах какво ми бяха казали различни хора, записах някои въпроси, които не преставаха да ме тормозят.

Оставих химикалката и поклатих глава. Въпросите сякаш бяха извадени от сапунена опера. Спеше ли Джили с друг? Коя всъщност е Лора Скот?

Отбелязах и един последен: Джили излезе от комата. Какво, по дяволите, правя тук?

В два часа сестра ми се събуди; бях полусънен и изпитвах остра болка в ребрата, защото се бях изтегнал неудобно на стол до леглото й. Държах я за ръка.

— Форд?

Гласът й прозвуча напрегнато. Заговори пак и разбрах, че осъзна колко е немощен; постара се сега да му придаде сила.

— Форд?

Усмихнах й се широко; не знаех дали всъщност ме вижда, защото в стаята бе твърде тъмно. В далечния ъгъл едва мъждукаше лампа. Очите ми бяха привикнали с тъмнината и аз виждах съвсем ясно.

— Здравей, Джили.

Стиснах й ръката, наведох се и я целунах по челото.

— Остана при мен, така ли?

— Да. Пол щеше да припадне от умора, затова го пратих да си върви. Да извикам ли сестрата?

— О, не. Просто искам да полежа тук, да съм жива и да започна да го усещам. Главоболието ми е изчезнало. Чувствам се малко отпаднала, това е всичко.

Дадох й да пие вода и прокарах пръсти по гладката й буза.

— Бях с теб, Джили. Бях с теб, когато падна от скалата и потъна във водата. Усетих удара. — Тя нищо не каза. Мълчеше и чакаше. — Аз самият бях в болница, помниш ли?

Кимна и промълви:

— Бомбената експлозия в Тунис.

— Точно така. Сънят ми, или видението, или каквото е, беше доста реалистичен. Събудих се и не можех да дишам. Изплаши ме до смърт, Джили. Само не разбирам как се свърза с мен. Как успя да влезеш в контакт със съзнанието ми? Мислеше ли си за мен тогава?

Тя поклати глава.

— Вече ми го разказа, Форд. Още първия път, когато дойде да ме видиш, те чух ясно. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти, разбира се. Би било глупаво да не ти вярвам — нали бях с теб в поршето и заедно излетяхме от проклетата скала.

— Много е объркващо, Форд.

— Джили, хайде сега ми кажи истината: за Лора ли мислеше?

Стори ми се, че ще припадне. Пребледня силно, едва дишаше и мяташе глава върху възглавницата.

— Ти я доведе тук. Тя беше с теб. Видях я така ясно, както през цялото време виждах теб. Никой друг, Форд. Само теб. А после се яви и Лора — видя я съвсем ясно до теб. И започнах да пищя…

— И докато пищеше, излезе от комата — добавих аз бавно, без да откъсвам очи от лицето й. — Видяла си Лора и не си понесла присъствието й. Това те събуди. Тя ли те извади от комата?

Не знаех дали ще ми отговори, но в следващия миг тя прошепна:

— Трябваше да се махна от нея. Само това знам. Не вярвах, че е тук. Защо беше с нея?

„Само истината“ — повторих си аз. Но каква бе истината? Имаше толкова много лъжи. Как да разгранича истината? С нея обаче можех да споделя всичко.

— Снощи, докато ти държах ръката, заспах.

— Знам. Видях те.

— Ще поговорим още за това по-късно. Събудих се внезапно и те чух да казваш, че Лора те е предала. Вчера на обяд попитах Пол за Лора; споделих как си ми разказала за нея. Отне известно време, но най-после — след като потвърди съществуването й — призна за връзката си с нея. Добави, че бил скъсал и тя не е важна. Изненада се, че знаеш за нея. Но аз бях сигурен, че поне си чувала името й. Исках да я видя и отидох до обществената библиотека в Салем.