Катрин Каултър - В пропастта

— Нямаше да го забравите, ако го бяхте виждали — атлет е и истинска канара.

Въздъхна дълбоко, скръсти ръце и вдигна очи нагоре. Никой не можеше да твърди, че е обикновена. Тя направо сияеше.

— Не, не го познавам. Съжалявам. Знам обаче семейство Бартлет — Джили и Пол Бартлет.

— Светът е малък! — възкликнах аз, питайки се дали гласът ми не трепери. — И аз ги познавам. — Гребнах още една лъжица супа от кокосов орех и продължих: — Малко по-млада сте от Джили, така че не сте ходили заедно на училище. Къде се запознахте?

— Срещнахме се тук преди около пет месеца, когато дойде в Салем, в библиотеката. Заприказвахме се. Търсеше статии за безплодието. Питах я дали ползва Интернет, предложих да й покажа как да се ориентира из библиотеката, но тя заяви, че не разбира от компютри. Оттогава се срещаме един-два пъти седмично — понякога тук, понякога в Едгертън. Видях Пол за пръв път преди около три месеца.

Облегнах се на тъмночервената дървена облегалка на пейката. Вдигнах вилицата си и се заиграх с нея. Джили е казала на Лора, че нищо не разбира от компютри, значи? Та Джили е факир с компютрите. И какви са тези неща за безплодие? Най-накрая заявих:

— Значи Джили ви е била приятелка.

— Да.

— А не сте ли били любовница на Пол Бартлет?

Наклони глава и красивата й коса се разпиля по лявото рамо и почти докосна чинията.

— Какво е това, господин Макдугъл? Джили ли ви изпрати тук? Какво става?

— Госпожице Скот, излъгах ви. Не съм преподавател. Не знам нищо за латвийските нарковойни. Дойдох в библиотеката специално да се срещна с вас. Казвам се Форд Макдугъл — за това не ви излъгах. Аз съм брат на Джили. Тя е в кома и е в Областната болница в Талшон.

Тя изпусна лъжицата си в супата силно пребледня. Помислих си дали няма да припадне. Почти скочих от пейката, но се спрях. Тя беше добре. Аз не бях наред.

— Съжалявам за лъжите, но съм готов отново да го направя, независимо от това какво изпитвам към вас.

Ако моят шеф беше чул думите ми, щеше да умре от смях.

Тя възвърна самообладание.

— Господи, Джили е в кома, така ли? Това е невъзможно.

— Защо?

— Видях я във вторник вечерта в Едгертън.

Отдавна не се бях чувствал толкова глупаво — откакто в час по английска литература в гимназията госпожа Зиглер ми обясни, че „Брулени хълмове“ не е престижен лондонски квартал.

Зяпнах Лора Скот и най-сетне промълвих:

— Били сте с Джили и Пол във вторник вечерта?

— Да, беше нещо като събиране или поне така го обясниха. Налагаше се да си тръгна по-рано, така че не знам какво е станало после.

— И кои бяха на събирането?

— Ами само Пол, Джили и аз. Разбрах, че чакали и други по-късно. Аз си тръгнах сравнително рано. Разбирате ли, котаракът ми Гръбстър е болен. Бързах да се прибера да му дам хапчето. Но това не е важно. Кажете ми за Джили. Какво й се е случило? Ще се оправи ли?

— В кома е. Никой не знае точно какви са шансовете й да се възстанови.

— Но какво е станало?

— Поршето й излетяло над скалите, паднало от петнадесет метра височина във водата. Един полицай успял да измъкне Джили. Наскоро ми каза, че сте я предали. Какво е имала предвид?

Тя поклати глава и косата й заплашително се приближи до чинията.

— Какво странно нещо е казала! Затова ли дойдохте да ме видите? Да откриете дали по някакъв начин не съм предала сестра ви? Представа нямам за какво става дума. Наистина не знам. — Изведнъж застана съвършено неподвижна, загледана в чинията. — Просто няма логика. Тя беше отличен шофьор. Не мога да повярвам. Когато я видях за последен път, се смееше. Някой да не я е принудил да полети от скалата? Нещастен случай ли е? Да не би някой да я е блъснал?

Дори на мен, ченгето, не ми беше хрумвала възможността някой да я е принудил да изхвърчи от скалата. Защо Лора изказа това предположение?

— Не. Изхвърчала от скалата на петнадесетина километра северно от Едгертън, точно преди отклонението за магистрала 101. Дори има вероятност да е опит за самоубийство.

— Как е оцеляла?

— Патрулиращ полицай видял как колата излита над скалата и успял да измъкне Джили, преди да се удави. Всички са единодушни, че е истинско чудо.

Лора Скот се надигна и погледна чиниите, все още пълни с тайландска храна. Поклати глава и пъхна ръка в чантата си. Извади петдесетдоларова банкнота от дебел портфейл и я пусна до купичката със супа. Без да вдига очи към мен, отбеляза:

— Винаги караше прекалено бързо, постоянно натискаше клаксона и крещеше. Обичала опасностите, така ми е казвала. Твърдеше, че да караш порше със сто и петдесет километра в час е все едно да летиш, но без да ти се налага да слагаш парашут. Джили не би се опитала да се самоубие. Вероятно е загубила контрол над проклетото порше. Искам да я видя. В Талшон ли казахте, че е?