Катрин Каултър - В пропастта

Пристигнах в Салем, отбих към малък паркинг и набрах 411. В телефонния указател на Салем нямаше Лора Скот. Попитах за централата на обществената библиотека. Десет минути по-късно открих голямата бетонна сграда, съвсем близо с кола от университета „Уиламет“ в южните покрайнини на града. От северната страна голямо отворено пространство свързваше библиотеката с кметството. Прекалено близо до бюрократите за моя вкус. Веднъж попаднал вътре, забравяш обаче колко е грозно отвън. Беше просторно, с много светлина, а подът — покрит с тюркоазен килим. Полиците бяха оранжеви. Не бих избрал точно този цвят, но пък държи студентите будни. На регистратурата попитах дали госпожица Лора Скот работи там.

— Госпожица Скот е старши библиотекарка по справките — обясни ми мъж със силен акцент от средните щати и посочи десния край на главното помещение.

Спрях за миг пред отдела за ренесансово изкуство и погледнах жената, която говореше тихо с пъпчив гимназист. Със смъкнатите си панталони, чието дъно стигаше почти до коленете, изглеждаше нелепо в очите на мъж на моите години.

Ученикът тръгна към отдела за списания. Тогава огледах Лора Скот. Според Пол била болезнено стеснителна и затворена; изчезвала като сянка. Първата ми мисъл беше: „Идиотът сляп ли е?“ От пръв поглед изпитах такова силно желание, че се наложи да се облегна на полиците с историята на Англия от деветнадесети век. Как може да твърди, че била невзрачна! Полата на костюма й беше прекалено дълга и тъмнозелена, сякаш да подчертае колко висока и стройна е. Щеше да изглежда страхотно и в чувал. В косата й се забелязваха всички нюанси на кафявото: от най-тъмните тонове, през светлите, до пепеляворуси. Беше дълга и гъста. Прекрасна коса. Идеше ми да изхвърля всички фиби, с които я бе събрала на кок. Разбирах как Пол я е погледнал и е загубил ума си. Но защо каза, че е обикновена? Дали за да не проявя интерес към нея? Да не й обърна внимание?

Всъщност Лора Скот изглеждаше резервирана, държеше се много професионално — особено с прибраните си по този начин коси — и пространството около нея сякаш сияеше. Отново се облегнах на лавиците. Сияние ли? Господи, направо потъвах. Дали беше премислено облеклото, с което се представяше пред света? Да държи мъжете настрана от нея? Е, при Пол определено не беше дало резултат.

И при мен не даваше. Повторих си три пъти: „Тя и Пол са предали Джили“. Казах го и четвърти път, за да проникне в съзнанието ми.

Изчаках гимназиста със смъкнатите панталони да изчезне зад оранжевата етажерка със списание в ръка.

Приближих се бавно и заговорих:

— Гимназистите днес… Понякога ми се иска да ги сграбча за джинсите и да ги дръпна. Не са необходими големи усилия да ги смъкнеш. Мисля, че ако момчето, с което говореше, кихне, джинсите ще се свлекат до коленете.

Гладкото й, младежко лице не промени изражението си в продължение на три секунди. Тя просто ме гледаше, все едно не ме е чула. После проследи как момчето се навежда да вземе друго списание от лавицата — чаталът на панталоните му беше буквално между коленете. Погледна обратно към мен и след нови три секунди за моя изненада отметна глава и се засмя. Смехът прозвуча в тишината като барабанни удари.

Мъжът на регистратурата зяпна към нас, а изписаната на лицето му изненада се виждаше дори от разстояние.

От устата й не излизаше обикновен смях, а гърлен, дълбок и искрено весел. Усмихнах й се и протегнах ръка.

— Здравейте, казвам се Форд Макдугъл. Току-що пристигам в града, ще преподавам в университета „Уиламет“. Политически науки, предимно Европа, деветнадесети век. Исках да вися с какви източници разполагат студентите извън университетския комплекс. Харесват ми оранжевите етажерки и тюркоазените килими.

— Здравейте. Господин или доктор?

— О, доктор Макдугъл, но когато не съм на територията на университета, ми звучи кухо. За мен доктор означава непрекъснато изпити, а това ми се струва прекалено. Предпочитам да говоря за нарковойните в Латвия.

И този път тя не помръдна, не промени изражението си цели три секунди. После отвори уста и отново звънко се изсмя. Но бързо постави ръка на устата си и ме погледна. Овладя се.

— Извинявайте — промърмори тя, полагайки видими усилия да не се засмее отново. — Обикновено не се държа така. Всъщност съм доста сериозна. Никога не се смея. — Прочисти гърло, оправи реверите на сакото и продължи: — Добре, ще ви наричам господин Макдугъл. Аз съм Лора Скот. Старши библиотекар по справките тук.