Катрин Каултър - В пропастта

— Имате страхотен смях — уверих я аз, докато се ръкувахме. Ръцете й бяха силни, с дълги изящни пръсти и с добре поддържан маникюр. — От кога работите тук?

— Близо четири месеца. От Ню Йорк съм, но дойдох да уча в университета „Уиламет“. Завърших библиотекарство. Това е първата ми работа на Западния бряг. За съжаление заплатата е направо мизерна. Едва ми стига за котешката храна на Гръбстър — това е котаракът ми; порода — улична превъзходна. И за Нолан. Страхотен апетит има. Той пък е птицата ми.

Чух всяка думичка, която произнесе. Гръбстър и Нолан. Обичах домашните любимци. Но просто не успявах да откъсна очи от устата. Имаше красиви плътни устни със следи от червено червило. Прочистих гърло. Държах се като тийнейджър.

— Права сте — съгласих се аз. — Парите винаги са проблем. Имам късмет, че не се налага да деля храната си с някой Гръбстър и Нолан, защото доста си хапвам. Притеснявам се как да изхраня единствено себе си. И университетът не разполага с пари. От кабинета ми има страхотен изглед, понеже съм назначен за постоянен преподавател, но отоплителната система е толкова древна, че чуваш как свисти парата, когато се движи из старите тръби.

Този път тя примигна бързо — поне десетина пъти. Не прихна, но се засмя. Бях я развеселил. Това ме изпълваше с удовлетворение. Очевидно ме намираше за забавен.

Пристигнах готов да играя роля, да измъкна истината от тази жена, да я очаровам или каквото се наложи. Вместо това исках да я грабна в прегръдките си и да я отнеса до Таити. Ненавиждах се за това.

— Имате ли някакви планове за вечеря? — Не отговори и аз продължих: — Както стана дума, от скоро съм в града и не познавам никого. Вероятно се притеснявате, да не би да съм поредният Джак Изкормвача от Лондон, така че може да хапнем и тук. Така няма да имам възможност да ви отвлека или да ви халосам по главата, или нещо друго, което би ви се сторило неподобаващо. Нали разбирате — развлечения, към които не се прибягва, когато познаваш някого само от час. Какво ще кажете за кафетерията „Амадеус“ — видях я на долния етаж?

— Ако ми се наложи да изям там още една салата, ще умра — сподели тя. Погледна големия стенен часовник над средновековните справочници. Усмихна ми се и кимна. — Знам страхотно място по-надолу по улицата.

Час по-късно след обиколка на обществената библиотека на Салем тръгнахме по Лайбери Стрийт към „Май Тай“ — оказа се превъзходен ресторант, макар да беше толкова тъмен и прашен, че се страхувах да си поръчам каквото и да е ястие от месо.

Преди да излезем от библиотеката, Лора си разпусна косата. Копнеех да заровя лице и пръсти в тези коси. Седеше наведена към мен, а един кафяв водопад се спускаше над лявото й рамо. Лора Скот не ми изглеждаше стеснителна. Беше пряма, отвръщаше със смях на шегите ми, караше ме да се чувствам като най-страхотния тип в цялата вселена. През март станала на двадесет и осем, осведоми ме тя. Не била омъжена, живеела в собствен апартамент до реката, играела тенис и обожавала ездата. Любимата й конюшня била на пет километра от града.

Чувстваше се свободно с мен. Не желаех това усещане да изчезне.

За себе си съставих възхитителен академичен начин на живот, изпълнен с истории, чути от приятели, от брат ми и сестрите ми за студентските им години. Оставаха още няколко хапки от пилето й, когато разбрах, че на веселбата трябва да се сложи край. Бях тук не за да флиртувам и да започвам връзка с тази омайваща жена. Небрежно подхвърлих, наблюдавайки я внимателно, както змия гледа мангуста:

— Имам роднини в Едгертън, малко градче на брега на Орегон, на час път оттук.

Продължи да се храни, но моментално забелязах промяна. Очите й зад очилата, досега доста спокойни и меки, станаха проницателни, бдителни. Обаче нищо не каза.

— Братовчед ми Роб Морисън е ченге. Твърди, че всички наричат градчето Ръба. Има къща доста близо до скалите. Поглеждаш през прозореца и сякаш си в лодка. Ако продължиш да се взираш във водата, скоро придобиваш усещането, че наистина си в лодка, която се поклаща. Чували ли сте някога за това място? Познавате ли някого там?

Щеше ли да ме излъже?

— Да — отвърна тя. — Била съм и познавам.

За малко да падна от пейката — толкова се изненадах, че си признава пред мен — един съвършено непознат човек. Е, може би именно затова си беше признала — един съвършено непознат човек. Нямаше причина да ми няма доверие.

— Познавате ли братовчед ми? — попитах аз.

— Роб Морисън ли? Не, май никога не съм го срещала.