Говорех ниско, с тон, излъчващ авторитет — идеалния глас на служител от ФБР. Тя реагира моментално и спря на място. Хванах я за лакътя и излязох с нея.
В хладното, изключително ясно утро духаше съвсем лек ветрец. Вдишах аромата на океана, все още непривичен за дробовете ми.
Не казах нищо, докато не стигнахме до колата й — светлосиньо беемве със свален гюрук. Отново гледаше надолу и крачеше бързо — направо копнееше да се махне от мен. Леко докоснах рамото й, когато отвори вратата на колата:
— Почакай за минутка, госпожице Тарчър. Какво не е наред? От кого толкова се плашиш?
За пръв път ме погледна прямо. Зад очилата видях светлосините й очи с нюанси на сиво. Студени очи; интелигентни. И още нещо, което не успях да определя. Изправи рамене. Не беше толкова ниска, колкото ми се стори. Всъщност застанала там, с преднамерена арогантност, направо изглеждаше висока. Гласът й бе студен и интелигентен като очите.
— Това, господин Макдугъл, не е ваша работа. Приятен ден. Ще се видим утре вечер, ако не решите да напуснете града дотогава. — Хвърли бегъл поглед към къщата и добави: — На кого ли му пука?
— На мен — отвърнах аз.
Кимна ми с безразличие, настани се в колата и беше на завоя при Ливърпул Стрийт след по-малко от десет секунди. Не се обърна назад.
Кал Тарчър сякаш представляваше две съвършено различни същества. Полудявах от факта, че не познавах никого и не знаех нищо, за да сглобя нещата.
Останах загледан към океана. Спокойните води стигаха до безкрайния хоризонт. На двеста метра от брега се виждаше самотна рибарска лодка. От това разстояние различих силуетите на двама души, седнали неподвижно в нея. Въздъхнах и бавно се обърнах да се прибера в къщата.
Слизайки по стълбите, Маги напъхваше клетъчния си телефон в джоба на якето.
— Ще се видим по-късно, Мак — подхвърли тя. — Доктор Ламберт току-що ми съобщи, че някой е ударил Чарли Дък по главата! Чарли е съсед на доктор Ламберт, слава Богу! Успял да пропълзи до къщата му, преди да припадне. Според лекаря бил доста зле. Отивам там.
— Това е възрастният тип, когото видяхме в „Едуардиан“ вчера по обяд, нали? Искаше да говори с мен. Кой би го ударил? Господи, Маги, всичко звучи страшно нелогично!
— Съгласна съм. Тръгвам. Ще се видим по-късно.
Надявах се възрастният мъж да се оправи, но сериозните наранявания по главата не са шега работа. Питах се за какво ли е искал да говори с мен. Чудех се защо някой въобще би го ударил по главата.
Купих два сандвича от кулинарния магазин на Грейс на Пето авеню и ги отнесох на Ливърпул Стрийт. Измъкнах Пол от лабораторията му и седнахме на масата в трапезарията в дванадесет и половина.
Пол донесе две кутийки с бира.
— Почти нищо не свърших — оплака се той. — Не мога да мисля, не мога да разреша и най-прост проблем. — Свали опаковката на сандвича. — О, ростбиф алангле. Любимият ми. Откъде знаеш, Мак?
— Сетих се, че преди време Джили ми каза. Харесвал си го алангле и с много майонеза. Продавачката в кулинарния беше абсолютно сигурна как го обичаш.
Лицето на Пол застина.
— Не вярвам, че Джили не е тук да ми обяснява какъв смотаняк съм, защото съм забравил да свърша нещо, което ми е заръчала; да ми казва да я оставя на мира, защото е заета; да пита кой твърди, че моята работа е по-важна от нейната. В един миг вика насреща ми, в следващия — прихва, навежда се и ме гризва леко по ухото. Господи, Мак, толкова ми е тежко!
— Пол, коя е Лора?
Имах чувството, че той ще получи инфаркт. Ръката му трепна и бирата се разля по китката му. Не изруга; не каза нищо. Седеше и гледаше как бирата се стича върху лъскавия махагонов плот на масата.
Подадох на Пол книжна салфетка. Изчаках го да се избърше и отново помолих:
— Пол, кажи ми за Лора. Коя е тя?
Той отхапа от сандвича и бавно задъвка. Не ме поглеждаше; само дъвчеше. Преглътна, отпи от бирата и накрая заяви:
— Лора ли? Няма никаква Лора.
Пол Бартлет, тридесет и шест годишен, слаб като върлина, съумяваше да бъде елегантен и в дрехи конфекция — днес тъмнозелена тениска, панталони каки и светли кожени италиански мокасини с пискюли.
Джили твърдеше, че е гений. „Е, възможно е“ — помислих си аз, но никак не го биваше да лъже. Нямах намерение да изоставя темата.
— Лора, Пол. Кажи ми за нея. Важно е.
— Защо Лора да е важна в тази история? Откъде, по дяволите, знаеш дори името й?
— Чух го от Джили — отвърнах аз. Нямаше да му съобщя, че внезапно се събудих в болницата, опрял чело върху ръката на Джили, и повтарях името на Лора на глас. Звучеше прекалено налудничаво. Облегнах се в стола и без никакво усилие добавих: — Тя спомена името на Лора. Не каза нищо за нея… — като изключим, че Лора я била предала — … само спомена името й.
Читать дальше