Катрин Каултър - В пропастта

— Да, там е. — Изправих се и застанах до нея. Леко докоснах рамото й. — Преди да отидете, където и да е, кажете ми истината, Лора: имали ли сте връзка с Пол?

Погледна ме все едно съм си изгубил ума.

— Не — отвърна тя. — Разбира се, че не бях спала с Пол. Това са глупости.

Дадох си сметка, че ръката ми все още е върху рамото й. Не я отместих. Не исках да губя контакта с нея.

— Пол твърди, че сте му била любовница допреди месец. После сте скъсали. А Джили ми каза, че сте я предали.

Тя отблъсна ръката ми. За миг си помислих, че ще ме удари, но тя се въздържа.

— Не, не съм спала с Пол. Лъже. Защо — не знам. А що се отнася до твърдението на Джили, че съм я предала — представа нямам какво е имала предвид.

— Защо Пол ще лъже?

— Питайте него, по дяволите! Отивам да видя Джили.

— Ще ви откарам.

— Не — сряза ме тя. — И без това направихте прекалено много.

Не можех да повярвам. Лора беше тук, до Форд. Виждах я така ясно, както виждах и Форд. Не допусках, че е онази предателка Лора. Но именно тя беше. Стоеше и аз я виждах. Каза нещо на Форд. Какво му говореше?

Почувствах как ме полазват тръпки, как нещо се надига в гърлото ми. Започваше да ме обзема страх, а същевременно не усещах нищо. Сега вече се бях откъснала от нея и тя не можеше да ме нарани. Приближи ме, повтаряйки многократно името ми. Защо продължавах да изпитвам такъв силен страх?

Исках да изкрещя, че ще я убия, но не можех. Защо, за Бога, е тук при мен? Това не биваше да се случва. Отдавна вече трябваше да си е тръгнала и от нея да е останал само глупав спомен. Докато говореше на Форд, протегна ръка да ме докосне. Не издържах.

— Очите й са отворени. Погледни. Очите й са отворени!

— Обикновено са отворени — отвърна брат ми. — Не означава нищо.

Усетих пръстите й да докосват рамото ми. Бяха студени като смъртта.

Изпищях.

Обърнах се така светкавично, че едва не паднах. Сърцето ми сякаш щеше да изскочи от гърдите. В следващия миг се озовах до Джили и крещях през рамо:

— Лора, повикай сестрите! Бързо! И лекарите. Господи! Хайде, върви!

Прегърнах Джили и силно я притиснах към себе си — опитвах се да я укротя: тя се гърчеше, мяташе глава наляво-надясно и пищеше — болезнени вопли, все едно някой я измъчва. Бързо се изтощи и се сгуши в мен. Много нежно я положих обратно върху възглавниците.

— Джили — прошепнах аз и се наведох да я целуна по носа, — не си затваряй очите. Продължавай да ме гледаш. Не заспивай отново. Може и да не се събудиш отново. Джили, трябва да се задържиш будна. Разбираш ли ме?

— Да, чувам те, Форд — отвърна тя.

Гласът й бе пресипнал, крехък, толкова тих, че почти не я чувах.

Погалих я по бузата, прокарах пръсти през косата й. Чувствах я жива, крепка, върнала се при мен.

— Добре. — Наведох се още повече. — Чуй ме, Джили. Четири дни беше в кома. Сега излезе от нея. Вече всичко ще бъде наред. Джили, дръж си очите отворени. Примигни. Точно така. Да, това е добре. Добре ли ме виждаш?

— Да, Форд. Толкова се радвам, че си тук.

С мозъка й всичко беше наред — не се съмнявах. Джили се беше върнала. В очите й се четеше интелигентност и тя не откъсваше поглед от мен. Налагаше се да се задържи в действителността и го постигаше.

— Само ти все още ме наричаш Форд — бъбрех аз и я целунах по бузата.

— За мен никога не си бил Мак. Много съм жадна.

Бързо налях вода в малка чаша от гарафата на шкафчето до нея и я поднесох към устните й. Избърсах стеклите по брадичката й капки. Прочисти си гърлото, преглътна няколко пъти и заговори:

— Когато за пръв път те видях да влизаш през вратата, не повярвах на очите си. За разлика от всички останали ти беше истински. Беше чудесно да си тук. Чувствах се така самотна.

Не се изненадах, че ме е видяла, че е чувала думите ми, че е различавала изражението ми. Всъщност дори да беше казала какво съм закусвал и че го е вкусвала заедно с мен, нито за миг нямаше да се усъмня, че говори истината.

— Бил съм истински ли? За разлика от другите? Какво имаш предвид?

— О, да — увери ме тя и се усмихна. — Беше съвсем истински. А другите не бяха. Всички други, които влизаха тук, представляваха бели сенки, но не и ти, Форд. Не и ти. Ти беше тук. Докосваше ръката ми и усещах топлина. Благодаря ти.

Не се изненадах, но все пак се учудих дали след бомбения атентат в Тунис не съм превъртял. Да осъществя контакт със сестра си все едно съм медиум? Как ли биха го коментирали профайлърите на ФБР?

Дочух викове и шум от тичащи хора. Две сестри и лекар се втурнаха едновременно през прага. Едва не се изсмях, като се сетих за сцени от „Тримата глупаци“.