Майкъл Смит - Избраниците

— Някой идва да ме взриви и за всеки случай си носи пистолет със заглушител. Една беззащитна старица се изпречва на пътя му и той я убива, без да се замисли. Ей така.

— Тези хора не си играят, Уорд. И наистина никак не са те харесали.

Той зави рязко наляво и ние навлязохме отново в центъра на града. Една пожарна кола прехвърча покрай нас и се отправи в погрешна посока.

— Къде, по дяволите, отиват?

Зад нас се чу клаксон. Двамата с Боби се обърнахме като един и шофьорът на пикапа отзад ни даде знак, че вече е светнало зелено и ако искаме, можем да минаваме. Боби потегли и се насочи след пожарната кола.

— Карат в противоположна посока, Боби!

— Казах им адреса, който ти ми даде. Аз го намерих доста лесно.

Боби изведнъж отби, без да пуска мигача. Старецът с пикапа отново ни изсвири и ни изгледа злобно, докато ни задминаваше. Не му обърнахме внимание. В далечината се виждаше горящата сграда на „Бест уестърн“. Не можех да повярвам на очите си. Дайърсбърг изведнъж се беше превърнал в един от кръговете на ада.

— Приближи се — прошепнах.

Боби потегли бавно и след една пряка свърна по някаква странична улица, за да заобиколи хотела. Спряхме на върха на едно възвишение на стотина метра от сградата. Пожарът бе сравнително малък. Беше засегнал само част от едното крило. Хотелът щеше да се оправи след малък ремонт. Четири пожарни коли вече гасяха, а пред очите ни към тях се присъедини и пета. В другия край на улицата се тълпяха хора. Покрай колата ни минаваха още, забързани да заемат по-удобни за наблюдение позиции. Половината градски полицаи също бяха тук.

— Май е започнал някъде около твоята стая, а?

Не отговорих. Виеше ми се свят. По някаква причина нападението над хотела ме засягаше повече от взривяването на къщата на родителите ми. Питах се дали съседите ми по стая са били там.

— Уорд, това послание, което си им пуснал, какво точно се казваше в него?

— Това е смешно. Това е пълна лудост! Ами къщата? Какво…?

— Вероятно вече са изпратили някого. Съседите ти сигурно са се обадили. И ако се чудиш за това, нещата ти са в безопасност.

— Какви неща?

— Ами не дрехите, разбира се. Погледни отзад.

Обърнах се. Куфарчето на лаптопа ми беше на задната седалка.

— На теб май никога няма да ти дойде умът в главата — продължи той, като барабанеше с пръсти по кормилото. — Аз, за сметка на това, съм много далновиден човек. Винаги нося най-необходимите неща със себе си. Мисля, че е време да се махаме оттук.

Искаше ми се да се кача в планината и да убия някого. Боби прочете мислите ми и поклати глава:

— След като изгасят огъня, ще се заемат да разберат чия стая е пламнала първа. Възможно е да са отделили повече време и да са го нагласили като случайно запалване. Като се вземе предвид и взривът в къщата обаче, ти скоро ще си в списъка на най-издирваните лица на дайърсбъргската полиция.

— В какъв смисъл, по дяволите? Аз не съм направил нищо!

— Къщата на родителите ти застрахована ли е?

— Да.

— За много ли?

Въздъхнах:

— Вероятно. Не знам. А след това ще намерят Мери и някой досетлив полицай ще реши да вземе отпечатъци от тялото й за всеки случай. Толкова много кръв. Сигурно е останал някой. Отпечатъците ти в картотеката ли са, Боби?

— Много добре знаеш, че са.

— Моите също. Да се махаме.

След двайсет минути вече бяхме на дайърсбъгското летище.

Занд стигна до Бевърли Булевард в 21 часа. Беше изтощен и краката го боляха много. Освен това бе пиян.

В 3 часа бе отишъл пред киното, където била видяна за последен път Елиз Льоблан. По това време кината изглеждат странно, както и магазините и ресторантите. В малките часове на нощта те са зловещи, пусти здания, които сякаш не сме забелязвали през деня. Няколко часа по-късно той отиде пред къщата, където Анет Матисън беше прекарала последната си вечер сред приятели. Позна и жената, която излезе в седем часа, облечена с елегантно костюмче, на път към царството на телевизионния бизнес. Занд бе разпитвал Глория Найдън неколкократно. Бе остаряла доста през последните три години. Занд се чудеше дали още поддържа връзка с Франсис Матисън. Дъщерите им бяха най-добри приятелки и не една вечер се бяха прибирали заедно. Това беше нещо обичайно. В крайна сметка живееха в много добър квартал. Нали именно затова си бяха купили къщи със седемцифрена цена — за да могат да се разхождат по улиците по тъмно. Занд подозираше, че отношенията между двете майки са поохладнели, ако не — и напълно прекратени. При споменаването на Моника Уилямс гласът на Зоуи Бекър беше прозвучал неутрално — макар че Моника надали можеше да се държи отговорна за това, че Сара е избрала да изчака на улицата до уговорения час за среща с баща си. Малката им затворена общност не беше успяла да ги предпази. Когато се случи нещо такова, човек започва да се пита защо и търси някой виновник. И най-често хвърля вината върху съседа си.