Майкъл Смит - Избраниците

Боби не ми обърна внимание:

— Недалеч от мястото на злополуката има малка бензиностанция и магазин за видеокасети под наем. Няма нужда да казвам, че никой от служителите, с които разговарях, не е бил дежурен в нощта на катастрофата. Видеотеката се държи от двама братя. Онзи, с когото разговарях, е сигурен, че брат му не е разбрал нищо, докато не е видял полицейските коли.

— Не е ли чул сблъсъка на тежки метални предмети?

— Знаеш как са тези магазинчета. Имат огромни телевизори, които винаги гърмят, та да ти се пръсне главата, а продавачът си убива времето с индустриални количества бира и марихуана. Надали ще разбере, дори да го удариш с чук по главата. Затова отидох на бензиностанцията и там ми дадоха телефона на управителя. Обадих му се и той ми продиктува адреса на дежурния в нощта на катастрофата.

— Какво му каза?

— Че помагам на полицията в разследването.

— Чудесно, сега местните ченгета ще ме погнат.

— Уорд, на кого му пука?

— Аз не съм вече в Управлението, Боби. Не съм застрахован срещу неприятности с полицията.

Боби махна пренебрежително и продължи:

— И така, отидох у тях. Той също не е видял нищо. Чул шум и си помислил, че някой се опитва да краде от бензиностанцията му. Почудил се дали да не се обади в полицията, но докато реши, тя вече била там.

— Добре. — Не бях очаквал Боби да научи нещо повече, но той настояваше да разпита. — Какво друго?

— Ами тогава, както се бяхме разбрали, дойдох тук.

— Намери ли нещо?

Той поклати глава:

— Абсолютно нищо.

— Нали ти казах!

— Каза ми — тросна се той. — Не само че си красив, Уорд, ами и винаги си прав. Човече, иска ми се да бях гей! Нямаше да търся повече мъжа на мечтите си. Ти си съвършен. Хайде сега, разказвай.

— Мястото от първата сцена на видеозаписа се нарича „Палатите“ и се намира в долината на Галатин. За да живееш там, трябва да си наистина червив от пари и нямаш право дори да видиш къщите, докато не докажеш, че си достоен за тях.

— „Палатите“ ли? Откъде са го изкопали това име?

— Не знам. Сигурно се мислят за царе. Може би дори за богове. С толкова много пари — вероятно не без основание.

— Сигурен ли си, че е това?

— Без съмнение, фоайето е съвсем същото като на записа. Това е мястото. И те много, ама много внимателно избират кой ще се присъедини към тях.

— Защо тогава не ми се обади?

— Обадих се. Сигурно няма покритие. Телефонът беше в джоба ми, така че нямаше как да разбера.

— Как беше?

— Барикадирано. Не видях никого от обитателите. Накрая зърнах само един човек, но съвсем за кратко. По принцип, който има пари, не желае да му досаждат простосмъртни. Това е смисълът на такива места. Прегледах плановете на къщите. Не са обикновени жилища. Проектирани са по специален начин.

— Какъв?

Извадих химикалка и начертах набързо една схема.

— Раздвижено разположение. Основните жилищни помещения са над нивото на земята. Камините са изтеглени във вътрешните ъгли. Прозорците срещу тях са от матово стъкло, коридорите са със стъклени тавани. Висящи корнизи, плъзгащи се прозорци, вътрешни тераси.

Боби погледна схемата:

— Е, и? Казвам ти, приятелю, това ми прилича на най-обикновена къща.

— Много от тези черти присъстват в стандартните съвременни жилища — съгласих се аз. — Това разположение обаче е в типичния стил на Франк Лойд Райт.

— Може би са го наели.

— Не ми се вярва. Освен ако са използвали медиум.

— Тогава са взели някого, който проектира в неговия стил. Може да има стотици такива архитекти. Голяма работа.

— Може би, но този тип строителство не е много популярно в наши дни. Никога не е било. Богаташите обикновено търсят външни стълбища, просторни холове, нещо, което да се набива на очи.

— Звучи ми добре.

— Само че е изкуствено. В зората на цивилизацията жили щата са се вписвали в околната среда, били са строени от природни материали. Точно затова съвременната архитектура изглежда стерилно. Тя не използва даденостите на местността. Къщите на Райт са други. Входовете им са сложни лабиринти, символизиращи влизането в усамотен, безопасен дом. Камините са във вътрешните ъгли по подобие на огнище в дълбока пещера. Помещенията преливат едно в друго, като имитират нагаждане по релефа. Външните прозорци са наредени така, че отвън да не може да се види нищо вътре. Матовото стъкло символизира буйна растителност, позволяваща на обитателите да виждат навън и в същото време да остават скрити. Хората се чувстват най-добре, когато имат добра гледка навън, без да издават присъствието си. Това е философията на неговите проекти.