Майкъл Смит - Избраниците

— И как ще го постигнем?

— Като направим филтъра си много по-фин. Като намерим съмишленици и се обградим с висока стена.

— Това ли са „Палатите“?

— В известно отношение. Уникална възможност да създадеш собствен дом.

— Ако имахте достатъчно пари, щяхте ли да се преместите там?

Той се изсмя малко тъжно:

— Да, щях. А дотогава ще работя, за да ги изкарам.

Спуснахме се от планината. Когато се върнахме в Дайърсбърг, вече се беше стъмнило и дъждът бе понамалял. Чип спря пред кантората си и се обърна към мен с усмивка:

— Е, какъв е следващият ви ход? Ще помислите ли още, или да влизаме в офиса и да ви покажа някои други възможности?

— Искам да ви попитам нещо — отвърнах, като се взирах през стъклото към пустата улица.

— Казвайте.

Той изглеждаше уморен, но нащрек. Майка ми обичаше да казва, че търговията с недвижими имоти не е за хора, които искат да имат фиксирано работно време.

— Казахте, че сте започнали да се занимавате с „Палатите“ наскоро. Били ли са предлагани и чрез друга фирма?

— Да. — Той се смути. — И какво от това?

— Продавали ли са нещо без ваше знание?

— Не. Не се занимаваха с тях много дълго.

— Как така вече не ги представляват?

— Собственикът умря, фирмата се ликвидира. Не можеш да продаваш имоти от оня свят.

Кимнах, сърцето ми се свиваше.

— Каква комисиона получавате от такава продажба? Приблизително.

— Голяма — отвърна предпазливо той.

Запазих мълчание, след малко попитах:

— Достатъчно, за да убиете някого за тези пари?

— Какво?

— Чухте ме добре — отговорих; усмивката ми беше изчезнала.

— Не разбирам за какво говорите. Да не мислите… какво? Какво, по дяволите, намеквате?

Нещо в отговора му не ми хареса. Изненадващо е колко добре лъжат някои хора, дори в най-трудни ситуации. Чип изглеждаше искрен, но на мен ми трябваше потвърждение. Досега се бях държал добре. Бях чакал. Търпението ми обаче се беше изчерпало.

Сграбчих Чип за косата и ударих с все сила челото му във волана. Сетне дръпнах главата му назад.

— Ще поставя въпрос — изсъсках, като отново ударих главата му в кормилото. — Този път искам правдоподобен отговор. Искам да знам истината и ти давам само една възможност да ми я кажеш. Ясно ли е?

Той кимна уплашено. Отново дръпнах главата му назад. Носът му кървеше, на челото му имаше синкава вдлъбнатина. Очите му бяха ококорени.

— Ти ли уби Дон Хопкинс?

Той заклати глава. Известно време го наблюдавах. Виждал съм много лъжци и доста дълго сам бях такъв, та имам набито око.

Чип не беше убил баща ми. Поне не собственоръчно.

— Добре — рекох, преди да си счупи врата от клатене. — Струва ми се обаче, че знаеш нещо. Ето какво ти предлагам. Ще предадеш едно съобщение от мен. Ще го направиш ли?

Той кимна. Примигна.

— Кажи на нацистите в планината, че някой се е заинтересувал от тях. Кажи им, че не вярвам, че родителите ми са загинали при пътен инцидент и ще потърся сметка за случилото се. Ясно ли е?

Той отново кимна. Пуснах косата му, отворих вратата и излязох под дъжда.

Сетне се наведох и го погледнах. Устата му бе разкривена от удивление и ужас, по брадичката му се стичаше кръв.

Обърнах му гръб и се отдалечих. Ръцете ми трепереха.

Боби стоеше облегнат на плота в кухнята на родителите ми и пиеше минерална вода. Когато влязох, вдигна поглед към мен. Бях вир-вода, през целия път до къщата ме беше валяло.

— Какво направи?

— Нищо.

— Добре — рече след кратък размисъл той.

Надигна чашата и изпи остатъка от водата на един дъх. Едва тогава се сетих, че минералната вода бе от последните покупки на родителите ми.

— Има ли още вода?

— Малко.

— Не я пий.

Свалих си палтото.

През прозореца се виждаше, че холът на Мери свети. Надявах се да не е разбрала, че все още съм в града. Щеше да се обиди, че не съм се отбил. Сетне си дадох сметка, че лампите в къщата са запалени и че колата ми е отпред, така че вероятно вече знаеше. Не размишлявах особено трезво.

Боби стоеше със скръстени ръце.

— Е — попитах, — как мина денят?

— Хайде, Уорд — изръмжа раздразнено той.

Поклатих глава. Той вдигна рамене и заобяснява:

— Проверих мястото на злополуката. Като се има предвид положението на колата, в която са се забили, напълно възможно е майка ти просто да не е взела завоя. Доста е остър, а тогава е било и мъгливо.

— Да бе! — прекъснах го аз. — А тя е шофьор само от четирийсет години. Вероятно никога не е виждала остър завой и през цялото време, докато са живели тук, не е минавала нито веднъж през онова кръстовище. Предполагам, че сокът от касис и мъглата са й дошли твърде много. Сега разбирам. Цяло чудо е, че колата не е прескочила близката къща.