Майкъл Смит - Избраниците

Докато се качи, вратата вече се беше отворила. Чип вкара автомобила вътре и тя се затвори незабавно. Продължихме по две следи от гуми през тревата. Той караше внимателно, но въпреки това колата друсаше. Присвих очи:

— Малко пасторална атмосфера, а?

Той се усмихна:

— Ще видите.

Следите от гуми продължиха още около половин километър по посока на група дървета. Когато ги заобиколихме, теренът се промени драстично. Двата коловоза през тревата изведнъж преминаха в безупречен асфалтов път. Обърнах се бързо и забелязах, че главното шосе вече не се вижда, оставаше скрито зад дърветата.

— Хитро — отбелязах.

— В „Палатите“ нищо не е случайно. Клиентите ни могат да разчитат на пълно спокойствие.

Пътят се отдалечи от реката, превали малко възвишение, което скриваше допълнително видимостта към главното шосе. След няколко минути нищо не подсказваше, че наблизо има натоварена магистрала. „Палатите“ бяха проектирани наистина с мисъл. Останах впечатлен.

— Откога е този комплекс?

— Строежът му започна пред седем години — отвърна Чип, докато се взираше през предното стъкло в дъжда. — Жалко, че не можете да го видите при по-добро време. Тук натрупва много сняг. Истински рай за скиорите.

— Продали ли сте много жилища?

— Нито едно. Има само десет къщи и собствениците не бързат да продават. Честно казано, това листче не им прави голяма реклама. Посъветвах ги да сложат някоя и друга снимка.

Наближавахме върха на поредното възвишение, след като се бяхме изкачили поне двеста метра по криволичещия път.

— В никоя от другите фирми не знаеха за този обект.

Чип поклати глава:

— Имаме изключителни права върху него. Поне засега.

Той ми смигна и на мен ми се стори, че за пръв път виждам как изглежда истинският господин Фарлинг под официалната си маска. Извърнах се и изведнъж реших, че съм направил добре, че не съм се представил с истинското си име. Имах чувството, че Чип веднага ще се досети за Хопкинс.

Пред нас се появи нова врата. Беше от огромни канари и се издигаше на върха на малко възвишение, закриващо гледката към онова, което лежеше отзад. Когато се приближихме, забелязах думата „Палатите“, издялана в камъка със същите букви, с които бе написана на листовката.

— Това е — заяви важно Чип.

От другата страна на възвишението пътят завиваше рязко наляво и аз мернах далечни върхове напред, но частично закрити от друга групичка дървета. Зад тях в двете посоки се простираше нова ограда. Много висока. Дъждът се беше усилил и небето изглеждаше, сякаш всеки момент ще се срине върху главите ни.

— Игрището за голф е от онази страна — обяви Чип и продължи с рецитала си: — С девет дупки е, „Никлаус и синове“, разбира се. Естествено по това време на годината не се използва. На броени минути от него са водопадът Тъндърфол и реката Лосткрийк. Представяте ли си какво удобство за любителите на природата? Такова прекрасно местенце само на няколко минути път с кола от дома ви!

„Наистина — помислих си. — А ти си представи как ти извивам врата.“

— Ето го входа — обяви Чип. Пред нас се показа група ниски дървени постройки. — Клуб, бар за непушачи и луксозен ресторант.

— Яли ли сте в него?

— Не, но предполагам, че е неповторим.

И паркира сред няколко много скъпи коли.

Слязохме и Чип ме поведе към вратата. Щеше ми се да се огледам, но видимостта беше силно намалена — валеше като из ведро.

— Шибан дъжд! — изруга Чип; забеляза изненаданото ми изражение и вдигна виновно рамене. — Извинявайте. Това е най-големият враг на търговеца на недвижими имоти.

— Какво? По-лош дори от съседи латиноамериканци?

Той се разсмя гръмко и ме удари по гърба. Сетне ме въведе в сградата.

Помещението, в което влязохме, бе празно. Огромен прозорец, от който при друго време вероятно се разкриваше зашеметяваща гледка, заемаше едната стена. Днес прозорецът представляваше сив правоъгълник. Огромна, бумтяща камина. Нежна класическа музика. Бюрото на рецепцията бе от скъпо дърво, а на стената отзад висеше произведение на изкуството. Докато чакахме някой да се отзове на иззвъняването на Чип, аз бръкнах в джоба на сакото си и натиснах копчето на мобилния си телефон. Трябваше да се свържа с Боби. Бяхме се разбрали да го сторя, ако открия онова, което търсех.

Открил го бях.

Представянето продължи половин час. Една стройна и привлекателна дама на средна възраст и с прическа за много, ама много долари, ни покани да седнем в един кабинет и ни разказа за всички екстри, които предлагаха „Палатите“. Беше облечена с безупречен сив костюм и имаше ясни сини очи и съвършено гладка кожа, та предположих, че всичко, което казваше, е истина. Не се представи и това ми се стори странно. Ние, американците, си казваме името още преди да сме се ръкували. Това създава илюзия за някаква близост. „Разкривам ти името си, следователно имам само най-добри чувства към теб. Няма начин да ти скроя някой гаден номер. Кой, аз ли, твоят приятел?“